Как екзистенциалният хорър It Ends 2025 експлоатира житейските страхове на поколение Z?
Когато бях дете, ни плашеха с Баба Яга, Торбалан, таласъми и караконджули. С порастването, те бяха изместени от Пениуайз, Чъки и Фреди Крюгер. А по-късно – Сартр.
С възрастта страховете се променят. Стават абстрактни, рационализирани, насочени в бъдещето. Върху тази промяна стъпва режисьорът Александър Улъм в своя отличен дебют.
Алекс започва да работи върху идеята си в края на юношеството, когато – твърде рано, е атакуван от екзистенциална криза, която отива на 50-годишен мъж. Имам чувството, че технологиите състаряват младите преждевременно.
Сюжетът ни хвърля в клаустрофобичното пространство на кола, заклещена на безкраен, двулентов път. Наоколо има мрачна гора, от която изскачат зомбита. Те викат „Помогнете ми!!!“, а не са гладни за плътта на героите.
Какво е това място? Раят? Адът? Симулация или чистилище? Докато героите и зрителите отчаяно търсят отговори, филмът бавно разкрива, че истинският антагонист не е вирус или извънземни, а времето, ужасяващата реалност на неизбежното отчуждение.
Сизифовският труд на зрелостта
It Ends 2025 работи на няколко метафорични нива, като майсторски улавя колективната тревожност на младия ум.
Безкрайното шофиране по равен, еднообразен път е метафора за съвременния живот и монотонността на корпоративното оцеляване. Това е усещането за съществуване в безкраен цикъл.
В същото време, свръхестествените правила на пътя – горивото никога не свършва, а героите не изпитват глад или жажда – символизират прекомерната леснота, алгоритмичното удобство на съвременния живот.
Четиримата
Филмът сблъсква няколко философски школи, особено нихилизма и екзистенциализма. Динамиката между приятелите: Джеймс, Тайлър, Фишър и Дей, е емоционалното ядро. Всеки от тях представлява различен психологически отговор на кризата.
Джеймс е Оптимистът-рационалист. Той е обсебен от идеята да намери край или награда на пътя. Джеймс е олицетворение на токсичния позитивизъм и офисната амбиция. Режисьорът го описва като човек с „жанрово увреждане на мозъка“. Героят подхожда към пътя като към видеоигра, която може да бъде решена (или хакната) с повече воля и усилия.
Тайлър е Нихилистът. Абсолютната противоположност на Джеймс. Той въплъщава модерната апатия. Тайлър бързо приема, че пътят е празнота. Вместо да се бори, той се предава в комфортна, почти наркоманска изолация. За него борбата със системата е просто излишна загуба на енергия.
Фишър и Дей са… може би Стоиците, но повече бият на екзистенциални абсурдисти. Стоицизмът учи, че не можем да контролираме външния свят (в случая – безкрайния път), но можем да контролираме вътрешния си свят, чрез дисциплина.
Фишър и Дей избират компенсаторен контрол. Те се спасяват от монотонността, чрез графици, абсурдни навици и обреди. Двамата въвеждат „сесия за викане“, когато излизат от колата и едновременно крещят. Накрая решават да слязат и останат един с друг.
Кой липсва?
Моят отговор би бил Епикуреецът. Той би се опитал да направи пътуването комфортно – би пуснал музика, би се отпуснал на седалката и би се наслаждавал на момента с приятелите си, без да се тревожи за края.
За Епикур най-висшето достъпно за човека удоволствие не е разгулът, а спокойният разговор, споделеният момент и автентичното приятелство – сега.
Другите филми
Концепцията за капана на безкрайното движение и изолираното пространство не е нова. На първо място, филмът силно ми напомни за култовия Dead End 2003 (Смъртоносен край), в който 4-членно семейство попада в капана на безкраен път, от който няма измъкване.
И в двата сюжета пътят се превръща в сюрреалистично чистилище, което оголва лични тайни, изправя героите пред тяхната неизбежна съдба.
Няма как да не спомена Triangle 2009 (Триъгълник). Макар действието да се развива на изоставен презокеански лайнер, а не на асфалтиран път, усещането за безизходица и въртене в кръг е идентично.
Клаустрофобия и нужда от навигация в затворена система виждаме и в класиката Cube 1997 (Кубът). Там група непознати трябва да си сътрудничат в безкраен лабиринт от смъртоносни капани.
Gerry 2002 (Гери) на Гас Ван Сант, предлага много близка атмосфера. Двама млади приятели са безпътно загубени в пустинята, която наблюдава бавното угасване на човешката им психика.
Мрачният епос The Road 2009 (Пътят), по романа на Кормак Маккарти, също превръща пътуването без край в тест за човешката природа и морал. It Ends 2025 пресича пътя и на The Long Walk 2025 (Дългата разходка), където изтощителното ходене е зрелище, дирижирано от авторитарната държава.
Най-силното метафизично съответствие обаче е Sirat 2025 (Сират). Заглавието препраща към арабската концепция за път или мост, който преминава над Ада и води към Рая. Точно като него, цялото пътуване в It Ends 2025 оперира като смазващо физическо и духовно изпитание.
It Ends 2025 се размина с масовата публика, която не го харесва, намира го бавен, безсмислен, недостатъчно страшен и празен. Краят наистина иска да е оптимистичен, но нарушава правилата на собствения си свят.
Мнението ми в едно изречение:
Отличен дебют, чийто бюджет е… $80 000.
Свързани публикации: