В Япония всичко, което докосва сетивата, се превръща в изкуство. Красива е геометрията на десертите и прецизността на чаената церемония, красиви са букетите и смъртта на самурая.
Японският епос Kokuho 2025 (Кокухо: Живо съкровище), на Ли Санг-ил, е кулминация на тази философия.
Кокухо не е името на главния герой, а означава „Национално съкровище“. Това е и заглавието на романа, по който е филмът. Книгата, макар да е над 800 страници, става бестселър в Япония. Съкровището е кабуки, традиционната танцова драма, която разчита на стилизирана игра, пищни костюми, сложен грим.
Човекът е изкуство
Холивуд ни научи да виждаме японската традиция като екзотичен декор. Memoirs Of A Geisha 2005 (Мемоарите на една гейша) е активна част от това очакване.
Мемоарите се харесаха на целия свят, но създадоха скандал в Япония. Защото трите основни актриси са китайки и защото имаше много грешки, които японците забелязаха. Поне това бе западната интерпретация: японците са обсесивно-компулсивни расисти.
Причината е по-дълбока. Наблюдаваме две различни нива на възприемане на красотата. Екзотичната естетизация срещу сакралната, почти себеразрушителна красота на абсолютното отдаване.
В западната интерпретация красотата е биологична и декоративна – тя разчита на коприната, танца с ветрила в снега, магнетизма на очите на младата гейша. Тя е секси, инструмент за съблазняване и оцеляване.
Това, което японците не виждаха, е тъгата по отминаващото, фактът, че красивото е временно и меланхолично. Красивото е триумф на духа. Това, което липсваше в американския филм, е налично в Kokuho 2025.
Кабуки се ражда в началото на 17 век. Има връзка с еротичните танци на жени, много от които проститутки, преди шогунът да им забрани да стъпват на сцената.
Kokuho 2025 проследява – в цели пет десетилетия, Кикуо и Шунсуке, които превръщат красотата в метафизично постижение. Двамата са духовни братя, съперници на сцената, огледала на своите съдби. Те са светлина и сянка.
Кикуо е аутсайдер в света на традицията. Той е син на бос от Якудза, който е убит пред очите му. Свидетел на покушението е легендарният кабуки майстор Ханджиро (Кен Уатанабе), който решава да осинови момчето и го отглежда заедно с родния си син.
Шунсуке е златното момче, което е подготвяно – още от бебе, за да наследи традицията. Тъй като няма синя кръв и наследство в театъра, Кикуо трябва да компенсира с чудовищен труд. В началото двамата постигат абсолютен синхрон, но скоро започват да се мразят като конкуренти.
Червено и бяло
Червеното е кръвта на Якудза, виталността, страстта, грехът. Бялото е снегът в градината, където бащата бива убит, дебелият слой грим, духовното пречистване. Бялото настоява да изтриеш себе си. Кикуо се отказва от всичко нормално и човешко в името на сценичното съвършенство.
Веднага в мозъка ми светна Whiplash 2014 (Камшичен удар). Завладяващата апология на стремежа към майсторство.
Моя приятелка обаче мрази този филм. Спомням си, че се скарахме в седмицата на премиерата му. Тя го нарече „токсичен“ и „фашистки“. Реакцията е легитимна и споделяна от много хора на Запад. Те прочитат филма като възхвала на авторитаризма и мачизма. Главният герой и неговият учител се опитват да контролират, а това е грях, поне сега, поне на Запад.
Напротив, японската публика прие Whiplash 2014 с възторг. Поради огромния интерес прожекциите му бяха удължавани месеци наред.
Основната тема на Whiplash 2014 е сблъсъкът между това да бъдеш просто добър и стремежа да бъдеш съвършен. Във финалната, хипнотизираща сцена главният герой прекрачва границата на човешките си възможности. Той достига пълно отдаване.
Кикуо преминава през същия ад. Когато стъпва на сцената, неговото тяло вече не му принадлежи – то е собственост на Традицията. И двамата герои правят фаустовска сделка, ипотекират душата си за безсмъртие в изкуството.
Западното его срещу източната празнота
Макар преживяванията им да са подобни, те са и различни.
Андрю, младият барабанист, е движен от егото и амбицията. Иска да бъде „един от великите“. Кикуо не иска да бъде известен заради себе си. Той иска да се превърне в стомна, която съхранява водата на традицията. Изтокът смята, че трябва да си празен, за да се изпълниш с форма.
Болезнена истина е, че великото често е тиранин. Светът получава своя шедьовър, но на каква цена? Заслужава ли си да загубиш себе си, за да станеш безсмъртен?
Мнението ми в едно изречение:
Амбициозен епос за трансформацията на духа в изкуство.
P.S. Kokuho 2025 попада в личния ми Top 3 за тази година.
P.S.S. Можете да го хванете в кината, като част от програмата на Cinelibri 2026