Син жасмин за Уди

Вчера – 1-ви декември, Уди Алън имаше рожден ден, навърши 78. Отпразнувахме го с последния му филм – Blue Jasmine 2013 (Син жасмин) и той ни изненада.

Това не е филм на Уди Алън. Защото…

Героите не са на Уди Алън.

Няма го малкия, невротичен, депресиран човек на изкуството – режисьор, актьор, писател, фотограф в творческа криза.

Няма е умната, саркастична зряла жена, която да го центрира.

Няма я младата, красива, празноглава блондинка, която да се влюби в него – въпреки че може да й е баща.

Няма го диалогът. Знаете, нещо като:

– МОЖЕШ ЛИ ПОНЕ ВЕДНЪЖ ДА СЕ РАЗСЪРДИШ!?
– Имам проблеми с гнева, не мога да го изразявам. Сигурно е тумор… извинявай…

Не очаквайте нещо подобно. Blue Jasmine 2013 не е смешен. Ще се засмеете на места, но това ще е тих смях, роден от трагичността на битието. Blue Jasmine 2013 е драма, драма в която драматично възхитителна е Кейт Бланшет.

Тя прави най-силната роля в кариерата си. Трябва да я гледате на голям екран, за да видите как реагират очите й, как се зачервяват, как се пълнят със сълзи, как всяка пора от кожата й реагира на напрежението, как потта избива през скъпите й дрехи. Трябва да я видите как се смее, взира, паникьосва и гневи. Палитрата е богата и тя се възползва майсторски.

 

Тя е Жасмин Френч, съпруга на милионер-измамник, останала без нищо – освен водка, антидепресанти и мания за величие. Повечето хора я изпитват – вярата, че са нещо повече от повечето хора. Състояние, което лъже самооценката ни за важност, популярност, богатство, власт или влияние.

Жасмин е болна от амбиция. Докато я гледах си мислех за Юнг и теорията му за „персоната” – маската, чрез която се представяме пред света. В добрия случай нашата персона е отражение на части от истинската ни същност, които се борят да се изразят най-добре в социалната среда. В лошия случай персоната ни заслепява. Започваме да вярваме, че маската е лицето ни. Започваме да живеем в лъжа.

 

Уди Алън придава нетипична (за последните му филми) дълбочина и психологизъм. Репликите са майсторски композирани, а всеки актьор знае къде и как да подчертае ключовата дума. Въпреки това, филмът е тежък, на моменти песимистично български, което ви оставя с чувството, че перфектната игра не е достатъчна.

Основната цел на класическите холивудски филми не e правенето на пари. Не е замислянето. Не е поучаването. А емоционалната променя у зрителя. Тя е възможна, когато има залог. Героят – жена, гей, чернокож, гладиатор, политик, парализиран инвалид, учител, ученик или босо ченге по потник, е заложил нещо в битка, в края на която се променя заедно с вас. Жасминът се оказва цвете непроменливо. Уханието му убива същността ви – мъчително, дори жестоко.

Мнението ми в едно изречение:

Blue Jasmine 2013 не е филм на Уди Алън и това може да ви разочарова, но не бива.

 

P.S. Трябва ли да сте чели или гледали “Трамвай Желание” на Тенеси Уилямс, защото историята е същата? Не мисля.