Неделя, дъждовна есенна вечер.
Един великолепен филм сам ме откри.
Както става винаги с истински красивите неща – идват при теб без да ги търсиш.
Филмът е „Човешкият глас“ – късометражен, италиански. Режисьор – Едоардо Понти, по-малкият и по-красив син на София Лорен. Това е неговото обяснение в любов към майка му.

Само 25 минути, които великата Лорен изпълва с несравнимо харизматичното си човешко присъствие. Съвсем умишлено казвам „човешко“, а не „актьорско“, защото този филм е прекалено личен, интимен и някак семеен. Това е разговор между нея и Едоардо, даже бих казала между Едоардо и баща му Карло Понти.
Филмът е адаптация на пиесата на Жан Кокто „Човешкият глас“ от 1928 г. Тя представлява драматичният телефонен разговор на жена на средна възраст, която се разделя с любовника си след 5-годишна връзка. Това е последният им телефонен разговор, тяхното сбогуване. Той я изоставя заради друга.

Направих кратко проучване и се оказа, че Кокто е вдъхновил много творци с този странен сюжет – телефонен разговор, в който единият събеседник докрай остава невидим.
През 1948 г. Роберто Роселини снима филм от два епизода, един от които е адаптация на „Човешкият глас“. Ролята на изоставената любовница изпълнява Анна Маняни. Целият откъс услужливо е качен в YouTube и преди малко го гледах. Анна Маняни е много въздействаща.
През 1959 г. френският композитор Франсис Пуленк поставя в Комеди Франсез операта „Човешкият глас“ по либрето на Жан Кокто. Слушах част от нея в Spotify. Музиката е тревожна и драматична. Но такъв е и телефонният разговор между Нея (в пиесата на Кокто тя няма име) и Него.
През 1966 г. канадският режисьор с български корени Тед Кочеф адаптира творбата и за телевизия. Главната роля поверява на Ингрид Бергман. Гледах и нея в YouTube и… струва ми се по-добра от Анна Маняни.
Край с историческите справки. Най-добра е София Лорен.

През 2014 г. Едоардо Понти снима своя прочит на „Човешкият глас“. В ролята на изоставената е майка му. По това време тя е на 79 г. Със сигурност Кокто не е имал предвид толкова възрастна жена – в неговата пиеса тя е по-скоро на 40.
Това няма никакво значение. Кой е казал, че драматични раздели се случват само на младите? Кой е казал, че да обичаш силно и отчаяно е присъщо за по-ранни години? Кой е казал въобще, че за любовта има възраст?

Гледайте София, наблюдавайте лицето й, ръцете й, движенията й, гласът й – филмът е моноспектакъл за нейното остаряване. Нищо не остава скрито – бръчките, повяхналата кожа, отпуснатите скули, уморените очи, болката в гласа. И въпреки това или по-скоро благодарение на това тя е още по-красива!
Има някаква обезоръжаваща искреност, някаква смайваща липса на суета в това божествено красивата Лорен да играе ролята на изоставената, нещастна, отчаяна стара жена, плачеща по телефона и заплашваща със самоубийство. Точно тя, в чиито крака са падали най-красивите мъже.
И нещо още по-трогателно – Едоардо пренася действието в Неапол, родният град на майка му. През цялото време София говори на неаполитански диалект – още един интимен детайл, който подсказва, че филмът излиза далеч извън сценария на Кокто и става личен. Един красив диалог между майка и син – диалог, в който присъства и бащата Карло Понти. Според мен той е безликият мъж от другата страна на слушалката. Едоардо говори с майка си, но говори и с баща си. Това е неговият 25-минутен диалог с известните му родители.

Целият телефонен разговор е затворен между четирите стени на една спалня. Виждаме тоалетката с огледалото, отражението на София, докато говори седнала пред него, неоправеното легло, прозореца, полилея. Невероятно интимна и красива кинематография – почти като в театрален салон, действието сякаш се случва пред очите ни. Тя играе на живо пред нас.
И накрая музиката – не мога да намеря подходяща дума на български, която да я опише. Точната дума е haunting. Не мога да спра да я слушам. Композиторът e Уилям Гудръм.
Влюбих се в София Лорен като дете. Гледах я за първи път в сериала „Щастливият пилигрим“. Даваха го в края на 80-те години. Оттогава съм изгледала почти всичките й филми. Обожавам я и в „Животът на светците“ – една от последните й много силни роли.
Едоардо Понти посвещава филма на нея – преди да започнат да текат финалните надписи излиза първо този: per mamma /на мама. И аз посвещавам този текст на нея – per Sophia/на София.