Често, когато хората кажат, че нещо е шедьовър, те не казват, че е шедьовър, а че много им е харесало. Ergo, последният филм на Робърт Земекис много ми хареса.
Мога да напиша поне две истини за Робърт. Първо, той е от режисьорите, които използват специални ефекти не защото се налага, а защото искат.
Човекът обича новите технологии. Понякога му се получава – като в Back to the Future 1982 (Завръщане в бъдещето) и Who Framed Roger Rabbit 1988 (Кой натопи заека Роджър), и Death Becomes Her 1992 (Смъртта й прилича).
Понякога не чак толкова.
Второ – Той е американец. Американец като фъстъченото масло, ябълковия пай, бейзболните шапки, пикапите, каубойските ботуши, тениските и избелените зъби. От гледната точка на французин, който смуче цигара Gauloises, пред полупразна чаша божоле, Земекис прави джънк филми за инфантилизирана публика от дебели индивиди с рудиментарни познания по география и дивашка кулинарна традиция.
Може би е истина. Робърт разказва така, както само американците могат. Просто, ясно, семпло, фокусирано. Героят винаги е малък човек, изправен пред големи, непреодолими проблеми – като Том Ханкс в Cast Away 2000 (Корабокрушенецът).
Той е обикновен, наивен, дете, даже бавноразвиващ се – като Том Ханкс във Forrest Gump 1994 (Форест Гъмп), но винаги честен, открит и добър. Ние ще му се възхитим не защото е обречен на успех, а защото въпреки трудностите, той ще опита невъзможното.
Нещо, което французинът, който смуче цигара Gauloises няма да направи, защото знае, че няма надежда. Оптимизмът и стремежът към щастие са американско изобретение и със сигурност не българско – ‘щото „Всичко тежко, всичко мъчно е за нас!”*.
Земекис прави същото и в The Walk 2015 (Живот на ръба). Главният герой е беден уличен артист с болен зъб. Но – О, изненада! той е французин. Филмът преразказва истинската история на Фелип Пети, чиято мечта е да ходи по въже, опънато между кулите на Световния търговски център в Ню Йорк.
Какво харесах? Харесах оптимизма, който е здравословен – казвам го като реалист. Харесах Джоузеф Гордън-Левит в ролята на Пети. Героят му е холивудски редактиран от истината, нереален, луд, карикатурен на места, но влиза под кожата ви. Един Форест Гъмп, който не тича, а ходи по въже.
Харесах Бен Кингсли като папа Руди, собственик на циркова трупа въжеиграчи и ментор на Пети.
Сценарият също става. Той съчетава биографичен филм, романтичен филм и съспенс в едно. В началото е вял и муден, но солиден във втората част. Филмът ви сграбчва за гърлото в мига, когато Пети стъпва на американска земя и вижда небостъргачите.
Гепи ви, до голяма степен заради специалните ефекти, които са образец за това как трябва (ако въобще трябва) да използвате 3D и IMAX. Ще изпитате акрофобия, вертиго и морска болест в едно.
Какво не харесах? Не харесах сънливото начало. Не харесах прическата и грима на главния герой, който биеше на палячовщина. Не харесах, че той разказваше – почти през цялото време, директно гледайки към камерата. Не ми хареса, че пак 3D-то се нацвъква и то в сюблимен момент. Цвъчката е чайка, влитаща в кадъра, за да докаже, защо не трябва да използвате 3D.
Мнението ми в едно изречение:
Добър начин да прекарате 2 часа.
*Петко Славейков