Четвъртък, 20 януари
Тя чака, това е, което прави. Чака в мъглата, чака в дъжда, чака в порива на листата. Колко бихте чакали вие? Ако любимият ви човек замине, но не се върне навреме – колко бихте му дали? Седмица, месец, шест месеца, година…
„Светлина в мъглата” е дебютният филм на иранския режисьор Панахбаркода Резаи. Филмът откри третото издание на фестивала Цветята на Корана. Действието, доколкото има такова, се развива в селце, скътано в облаците. Мястото е Иран, но би могло да е Алпите, Андите или Рила. Рана живее с възрастния си баща. Старецът тлее, като фитил от газените лампи, които поправя. А Рана чака своя любим, който изчезва по време на ирано-иракската война.
Западният ми ум определя този филм като: бавен, муден и ленив. Истината обаче е, че той е тих, спокоен, мирен. Кадрите са дълги, камерата статична, пейзажите красиви, всичко е застинало. Малка човешка фигура тръгва от единия ъгъл на екрана и бавно достига другия. Повява вятър, падат няколко листа, тихо е. Гледате не филм, а раздвижена живопис.
Действията на жената са отмерени, плавни, механични, но силата им е митологична. Подобно на Пенелопа, която чака Одисей, красотата на Рана е в силата на нейния характер. Тя живее в свят, който сме забравили. Свят, в който хората са мънички, а природата голяма. Свят, в който родителите са най-святото за децата. Свят, в който оставаш верен на любимия – завинаги.