Филмите на Близкия Изток са непривлекателни и трудно смилаеми за свикналия с нетърпеливото комерсиално кино зрител. Героите не са красиви, действието е мудно, пейзажите са потискащи. Това, което го прави важно, е неговата различност по отношение на теми и проблеми и ролята му на политически и социален инструмент. Такова е и палестинското кино.
Колониализмът винаги е бил пречка за развитието му. То живее в условията на затворени гранични контролно-пропусквателни пунктове, постоянни заплахи от военни действия и атентати, изземане на заснети вече ленти, липса на финансиране, пазар и оборудване, взривени кина. Дълго време пази своята девственост от западното влияние. В последните 15 години под влияние на пътуващите режисьори и навлизането на дигиталното кино, започва да се превръща в значимо и като художествен продукт. Когато темите от Изтока се слеят с елементи от американската и европейската кинематография, се получават награждавани филми.
Такъв е случаят с Paradise now 2005 (Раят сега), който беше част от фестивала Цветята на Корана 2012. Филмът е заснет в Наблус през лятото на 2004 г. от режисьора Хани Абу-Асад, емигрирал в Холандия през 80-те. Снимките са били под окупация и подписан документ, че ако някой от екипа бъде убит от израелската армия, тя не носи отговорност за това.
Paradise now разказва за двамата приятели Саид и Халед, които поемат мисията да се взривят в Тел Авив като „доброволци на Аллах“. С бомби на кръста, те тръгват на „сватба“, заедно с личните си мотиви за саможертва. Бащата на единия е бил в плен на израелските войници, а на другия е обвинен за колаборационист.
Благодарение на отдалечения от емигрантството поглед на Абу-Асад гледаме филм, в центъра на който е човекът, а не политиката. Темата е палестинска, но разгърната по западен начин. По неписаното американско правило за завръзката, която трябва да е около 12-тата минута, за да не се отегчи зрителят, задачата им е поставена точно в този момент.
Във филма е засегната и темата за киното. Атентаторите записват своята традиционна видео изповед за смисъла на саможертвата: „Ние убиваме и те ни убиват, не променяме нищо… Възможно ли е да си деспот и жертва едновременно?“. После тези касети се продават или дават под наем. Споменава се и извършен атентат в кино, но без жертви.
Филмът печели „Златен глобус“ за чуждоезичен филм през 2006 г., когато във вълнението си режисьорът, който до този момент се дистанцира от публична изява на политически възгледи, заявява, че се надява отличието да допринесе за признаване на факта, че палестинците заслужават свобода и равенство. Впоследствие съжалява за думите си, които, според него, са намалили художествената стойност и засилили политическо послание.
През същата година Paradise Now e номиниран за Оскар за чуждоезичен филм, с което Холивуд признава Палестина за независима държава на кино картата (през 2003 г. „Божествена намеса“ не е допуснат до номинациите с аргумента, че е произведен в несъществуваща страна).
С филми като Paradise Now започва плавния преход от затворено към гледаемо кино, в който режисьорите вече представят своя артистичен поглед, а не директно политическата си ангажираност.