„Защо гледам филм за поредния алкохолик – наркоман, който се самоунищожава, докато егоистично жадува за вниманието ни” – е нещо, което си помислих в средата.
Сигурно по-добрите хора от мен са си помислили други неща: „О, горкичката, колко трудно й е било. Толкова я харесвах. Любима, любима”. Емотиконче „сърце”. Може и сълза да са пуснали.
Знаех, че Ейми Уайнхаус ще стане звезда, веднага след дебюта й в YouTube. Тогава видеото към Rehab бе гледано под 1000 пъти. Изпратих го (през ICQ, естествено), до всички и написах: „Чуйте тази мацка. Жестока е, ще стане звезда”. И стана. Днес Rehab е гледан повече от сто милиона пъти.

Беше ясно, че Ейми няма да изкара до старини. Очаквах да я намерят я предрусала, я удавена, я заклана в някоя изтарашена стая. Познах и за това. Най-вероятно и вие. Беше изписано на лицето й, пееше го в песните си.

Музикалните звезди, особено когато са соло, угасват по-рано. Това не е нормално. Но, ако бяха „нормални”, нямаше да са в шоу бизнеса. Раната, болката и често болестта са двигателят зад музиката, текстовете и талантът им. Горивото е славата, a то е ядрено – радиацията му убива.

Причината да харесвам Amy 2015 (Ейми) не е, че в края главната героиня умира и е тъжно. A е много тъжно. Харесвам го, защото е отличен документален филм.

Обикновено документалните филми са поредица от интервюта с хора, които седят на удобен стол, фотьойл или канапе. Изтеглени са вляво или дясно на кадъра, за да има „въздух”. Добре гримирани, добре осветени, в добре аранжирано място – пред библиотека или пред камина, те разказват: „Той беше такъв, но според мен беше инакъв” или „Тя беше светица, много ми помогна в кариерата”, или „Не бях съгласен, когато направи онова нещо, но кой не греши”.

В Amy 2015 е различно. Всички, които разказват са извън кадър. Важни са спомените им, а не лицата им. Чувате гласовете им, виждате Ейми.

Документалистиката е „истинска”, защото виждате „документите”. Бележки, чернови на песни, интимни видео записи, кратки филмчета заснети с телефон, съобщения от гласовата поща. Камерата е там, но я няма. Няма го ефектът й – преструвките, превземките, фалшът.
Благодарение на монтажа разказът е визуален. Ние четем живота на Ейми като в лексикон или дневник. Спестено ни е мнението на личния лекар, който да ни каже: „Хероинът е опасен, деца”. Просто има кадър с чифт бели, но мръсни, окъсани обувки, засъхнала кървава лепенка и млада жена в нечистоплътен ступор от пълно забвение. Грозно е, защото е такова.

Ще видите, че любовта не лекува алкохолизъм, наркомания, булимия. Животът не е романтична комедия. Животът е истински. Пристрастяването е неизбежно и неконтролируемо, често пъти съпроводено с пикове на фалшива надежда.
Мнението ми в едно изречение:
Сигурен номинант за Оскар в категория Документално кино.