Курск – един пестелив разказ, който не спестява истината

На 13 март 1995 г. група датски режисьори подписват манифест за филмово творчество, по-известен като Догма 95. Сред тях са Ларс фон Триер и Томас Винтерберг.

Новото движение си поставя за цел да обнови съвременното кино като го върне към класическата естетика и го изчисти от задушаващата прегръдка на технологиите и специалните ефекти.

Догма 95 обявява 10 постулата, нещо като 10-те божии (кино) заповеди, с които обещава да върне киното в правия път.

1. Филмът се снима само на оригинални места, без декор и реквизит.
2. Звукът не трябва да бъде записван отделно от картината. Не се допуска музика, освен ако тя не звучи на мястото на снимките.
3. Позволено е използване само на ръчна, преносима камера. Забранени са релсите и крановете.
4. Лентата трябва да е цветна, не се допуска специално осветление.
5. Забранено е използването на оптична обработка и филтри.
6. Във филма не трябва да има насилие с оръжия и убийства.
7. Забранено е да се разказва за други места и епохи – действието се развива само тук и сега.
8. Снимането на жанрови филми е забранено.
9. Снима се само във формат 35 мм.
10. Името на режисьора не фигурира в надписите нито преди, нито след филма.

Ларс фон Триер създава The Idiots 1998 (Идиотите), спазвайки всичките 10 правила. Същото прави и Томас Винтерберг във филма си The Celebration 1998 (Празненството). 10 години по-късно Догма 95 престава да съществува. Практиката показва, че правилата му са неприложими. Предизвестен край на един наивно романтичен експеримент.

20 години след антикомформистката декларация на Догма 95, Томас Винтерберг режисира напълно конформистки филм, с който нарушава и 10-те правила, изброени по-горе. Филмът е Kursk 2018 (Курск). Мащабна високобюджетна копродукция на Белгия, Франция и Люксембург с паневропейски актьорски състав и амбиции да се превърне в Холивудски блокбъстър.

Филмът е базиран на книгата на британския журналист Робърт Мур „Време да се мре“ и проследява събитията около потъването на руската ядрена подводница „Курск“ в ледените води на Баренцово море на 12 август 2000 г. Бунтарят Винтерберг се справя прекрасно с новата си роля на мастит Холивудски режисьор и ни поднася един правдив и трогателен прочит на драматичните събития около потъването на руската подводница.

Историята е разказана в два различни топоса, в два паралелни свята, които съществуват независимо един от друг, но които в същото време действат като скачени съдове.

Единият свят се намира под водата. В него обитава екипажът на „Курск“. Винтерберг интелигентно избира да го представи, използвайки цял екран. Така зрителят все едно сам влиза в подводницата, става съпричастен към клаустрофобичната липса на пространство, кислород и в крайна сметка надежда за спасение.

Другият свят се намира на сушата. Там обитават роднините, съпругите и децата на подводничарите. Те живеят в тъжни социалистически панелки, сред неугледни ръждясали площадки в грозно и запуснато градче. Българският зрител добре познава този нерадостен свят, защото, уви, сам живее в подобен. За този свят Винтерберг избира стандартния по-тесен формат 16:9.

Двата свята постоянно преливат един в друг, генерирайки напрежение и емоционален заряд. Режисьорът избира да ни разкаже една лична история, лишавайки я от директен политически коментар или ясно формулирана оценка на събитията.

Фокус на филма е личната трагедия на отделните членове на екипажа и техните семейства. Музиката на Александър Деспла подсилва усещането за интимност и драматизъм.

Историята започва със сватба. Жени се един от моряците Павел (в ролята Матиас Шьонхофер). Кумове са Михаил Аверин, колега моряк на младоженеца и съпругата му Таня (в изпълнение на Матиас Шьонертс и Леа Сейду). Именно тяхната история е в центъра на разказа. Леа Сейду e чудесна в ролята на отчаяна и гневна моряшка съпруга. Изпълнението на Матиас Шьонертс също е безупречно.

Мнозина кинокритици виждат в началото на филма реверанс към The Deer Hunter 1978 (Ловецът на елени) на Майкъл Чимино, който също започва с пищни кадри на сватба.

Чрез сватбата Винтерберг находчиво запознава зрителя едновременно с всички герои още в самото начало. Защото на нея присъстват и двата свята (този под водата и този на сушата). Зрителят ще ги види заедно за първи и последен път. Моряците и техните съпруги празнуват, без да подозират, че това ще са последните им щастливи мигове заедно.

Сюжетът се разгръща, чрез постоянни преходи от единия в другия свят, публиката бива пренасяна ту на сушата при семействата, ту отново под водата при борещите се за живота си моряци.

Има и още два свята, които, макар да не присъстват осезаемо, все пак са деликатно загатнати от режисьора. Това са изконните полюси на политическо противопоставяне, вечните врагове от времето на Студената война – Изтокът и Западът.

Изтокът е майсторски пресъздаден от доайена на скандинавското кино Макс Фон Сюдов, който играе престарял, закостенял и напълно лишен от емпатия адмирал от руските военноморски сили. Прототип на героя му най-вероятно е тогавашният главнокомандващ руския военноморски флот адмирал Куроедов, който категорично отказва предложената международна помощ за спасяването на моряците и упорито твърди, че инцидентът е предизвикан от сблъсък с американско торпедо. Невярно твърдение, което по-късно е принуден сам да опровергае.

Западът е представен не по-малко достойно от Колин Фърт в ролята на адмирал Дейвид Ръсел от Кралските военноморски сили. Той се опитва всячески да пробие болшевишкия инат на закостенелите руски генерали и да спаси оцелелите моряци на Курск, за които всяка минута забавяне може и в крайна сметка се оказва фатална.

Винтерберг не изразява открито позиция, но и не спестява нищо от истината. Руската военна немощ и пълна некомпетентност са показани безпощадно откровено, тоталитарните навици на изопачаване на фактите и бягане от отговорност, характерни за Съветския съюз от времето на Студената война, са безкомпромисно изобличени. Преди всичко обаче е показана пълната липса на хуманност, съпричастност и емпатия на руските главнокомандващи към техните подчинени, към собствените им сънародници всъщност.

Винтерберг не посочва с пръст кой е лошият, но чрез правдивия си разказ недвусмислено показва на зрителя кой е той. Няма никакво съмнение, че руската власт по онова време съвсем съзнателно дезертира от основната функция на всяка демократична държава, а именно грижата за опазване на човешкия живот на всеки един от своите граждани.

На Курск загиват 118 моряци, 118 руснаци. 71 руски деца остават сираци. Много скърбящи съпруги, родители, братя и сестри никога няма да намерят покой и справедливо възмездие.

Винтерберг си спестява споменаването на едно име във филма. И това име е Путин. През лятото на 2000 г., когато става трагедията, Путин е президент на Русия едва от няколко месеца. По време на инцидента той е на почивка в Сочи. Дори и след като става ясно, че подводницата е потънала следствие на авария и че на борда все още има оцелели моряци, президентът не прекъсва ваканцията си и не се завръща в Москва.

По-късно той ще признае, че (може би) е допуснал грешка.

Според Борис Кузнецов, един от адвокатите, който защитава интересите на роднините на загиналите, лъжите около Курск са задали тон на цялото управление на Владимир Путин. Понастоящем Кузнецов живее в САЩ, където е потърсил политическо убежище след като спецслужбите на Русия го обвиняват в незаконно разкриване на държавни тайни. И това се случва днес, 18 години след трагедията на Курск.

Русия не е мръднала в развитието си оттогава. Демокрацията е потънала също като подводницата им, неспасяемо дълбоко и без изгледи за оцелели. Защото, нека не забравяме, че руските власти отказват международна спасителна операция от страх, че ще бъдат разкрити строго секретни военни тайни.

Филмът не спестява това – в Русия по времето на инцидента опазването на военни тайни е по-важно от спасяването на човешки живот. Дали и днес е така, питам се? И веднага се сещам за Азовско море и руските военни кораби, които окупираха Керченския пролив и взеха за заложници 24-ма украински моряци.

Само се моля – дано филмът не се повтаря. Дано Винтерберг няма повод да направи продължение.