Две толкова различни поколения

Част от тазгодишната Киномания е My Generation 2017 (Моето поколение), документален филм на Дейвид Бати. Носталгичното пътуване ни среща с младежите в Лондон от 60-те.

Филмът би трябвало да е елегантен и готин, защото е с Майкъл Кейн и вдъхновяващ, защото ще чуете спомените на Пол Маккартни, Джон Ленън, Роджър Долтри, Джоан Колинс, Туиги, най-добрите артъри и дизайнери от периода.

Но – странно, това ме ентусиазира да пиша за друг филм. Най-добрият документален филм, който гледах тази година (поне досега) – They Shall Not Grow Old 2018, на Питър Джаксън.

Бейби-бум поколението обхваща родените в периода 1940-1964, то е следствие от икономическия подем настъпил след Втората световна война. Това е поколението на Мики Маус, Бийтълс, Ролинг Стоунс и Джанис Джоплин, късите женски коси, дългите мъжки, минижупите, противозачатъчното хапче, LSD, хипитата, Удсток, и разрешеното пушене – дори в самолета.

Морис Микълуайт, който по-късно става Майкъл Кейн, ще ни разведе из улиците и клубовете, ще ни покаже модата, и момичетата, филмите, фотографите, художниците, поетите. Ще ни каже, че това е поколението на бунта, на „няма да го направя по твоя начин“, на „скучен си“, на „да живее шареното“, на „свободата от“, на голямото парти. Поколението, което е симпатично – поне в началото, защото е креативно, динамично и разюздано.

Това е поколението, което днес се оплаква най-много от милениълите (родените между 1980-2000), собствените им наследници. Защото – всички знаем, милениълите са нарцистични лигльовци, егоисти, мрънкащи мързеливци, отказващи да поемат отговорност и „хванат живота си в ръце“.

Но кой ги е направил такива?

Национално проучване в САЩ показва, че над 60% от милениълите са съгласни с твърдението „моето поколение е уникално и различно“. 60% от бумърите смятат същото за тяхното си поколение. По-малко от половината от представителите на Поколението Х (родените в периода 1965-1980), смятат това за вярно.

Контрастът е ярък…

…когато сравнявате младите и цветни хора от My Generation 2017 с младите, облечени в едноцветен габардин хора от They Shall Not Grow Old 2018

Изгубеното поколение е поколението, което е родено в периода 1883-1900. То достига зрялост по времето на Първата световна война. Това е поколението на Хемингуей, Фицджералд и Ремарк, Елиът, Хамет, Чандлър, и Гъртруд Стайн, Спенсър Трейси, Бъстър Кийтън, братята Маркс. Това е избитото поколение, обезобразеното поколение, французите го наричат Опожареното поколение. Това е закаленото в огън поколение.

They Shall Not Grow Old 2018 е постижение в света на документалистиката. Чрез силата на технологиите Питър Джаксън ни връща в окопите. Забравени, загубени, но щастливо намерени черно-бели архивни кадри са реставрирани, изчистени, а после са оцветени и озвучени.

Фигурите от екрана вече са истински, не са анонимни. Можете да видите, че имат сини очи или развалени зъби. Вече не ходят смешно – като във филм на Чарли Чаплин. Джаксън дори използва специалисти, които могат да четат по устните, за да възстанови разговорите от иначе немите ленти. След това актьори, родом от местата на войничетата, ги записват със същия акцент и диалект. Добавени са реалистични звуци.

Зад кадър разказват самите ветерани. Използвани са интервюта на BBC от 60-те. Питър Джаксън улавя духът на героите. Дух невинен и романтичен, това са 15-18-годишни момчета, които се записват сами да бъдат войници. Те имат принципи, кауза, воля, но преди всичко мечтаят за приключение.

Да оцелееш в окопите на Първата световна война е въпрос на късмет и характер – невероятен характер: „Имаше работа, която трябваше да се свърши и просто я свършихме“. Сред тези мъже няма жертви. Няма научена безпомощност. Смайващо е, но ще видите толкова много усмивки. Усмихват се даже ранените, облекчени, че се махат от ада.

Наоколо е кал, смърт, отворени септични ями, гниеща плът, която пълчища плъхове непрестанно гризат, но всички мъже са гладко избръснати. Дори има кадри на офицери, които се бръснат между два германски обстрела. Събират дъждовна вода, която преваряват за това и за чай.

Един от героите ще каже, че в окопите е срещнал невиждана любезност и доброта. Да се грижиш за другите – често напълно непознати, толкова добре, колкото за себе си. Няма да чуете подобни думи от младежите на Лондон през 60-те. Те търсят бърз начин да задоволят себе си.

Никога не мислете, че войната, независимо колко е необходима и колко оправдана, не е престъпление – казва Хемингуей. Безумието ще отнеме живота на 10 милиона души, а други 20 милиона са ранени. Колосална трагедия и невъобразима глупост, прахосване на младост, вяра, любов и потенциал. Затова наричат това поколение изгубено, но за мен то е златно.