През ’60-те години на 20 век американският психолог Мартин Селигман започва да изследва кучета, за да разбере повече за депресията при хората. Опитите му са модификация на направените от Иван Павлов в началото на века.
В първата част на експеримента куче чува звънец. След звънеца следва електрически шок. Кучето бързо научава, че звукът на звънеца носи болка. Скоро кучето потръпва, когато чуе звънеца.
Втората част на опита поставя кучето в нова среда – клетка разделена на две. Половината от пода удря ток, другата половина – която е зад ниска преграда, не.
Кучетата, които не са участвали в първата част на упражнението, прескачат преградата и се спасяват, когато ги удари ток. Нашето куче не се спасява. Когато чуе звънеца то ляга, свива се на кълбо и понася болката.
Наблюдаваното Селигман нарича „научена безпомощност“ – поведение, при което индивидът отказва да действа, за да избегне негативна ситуация, защото миналият му опит го е научил, че е безсилен.
Това е поведение характерно за болните от депресия. Така реагират жени и деца в семейства с домашно насилие. Така реагират арестанти, заложници, затворници и дори възрастни хора в старчески домове. Така реагират живеещите в бедни квартали, гета, фавели и бананови републики. Това е и вашата реакция, когато казвате: „Няма смисъл да гласувам, то не зависи от мен“.
Още в училище, преди да знам за тези опити, съм се замислял дали българите биват тренирани да са нищожни. Дори веднъж написах свободно съчинение по темата. Бе породено от глупавото стихотворение за земята ни „като една човешка длан“.
Ако отворите атлас по география, ще откриете, че България е по-голяма по територия от близо 60% от държавите в ЕС. Но това не спира българите да се оплакват, че живеят в „малка“ и „незначителна“ страна. Холандия е 38% от територията на България. А 30% от холандската суша не би трябвало да съществува, защото е под морското равнище. По-малки са Португалия, Исландия, Унгария, Чехия, Словакия, Дания, Белгия, която е три пъти по-малка от България или любимата ми Словения, която е пет пъти по-дребна!
Да, но историята, робството, Дядо Иван, Чичо Сам, Планът Ран, не мога, не искам, не знам.
Нови изследвания показват, че преди 40 години Мартин Селигман е сбъркал. Научената безпомощност не се учи, не се придобива, а е заложена в мозъка на всеки бозайник. Тя е автоматична реакция, отговор на моментите, когато нямаме контрол.
Всеки ден, всеки един от нас се изправя пред обстоятелства, които не може да контролира: грубият клиент, гадният шеф, решенията на тъпите политици, двуличието на приятел, красивото момиче, което обича да унижава, мъжът, който изневерява, лудият, който крещи и плюе.
Някои терапевти ще ви кажат, че трябва да преживеете лошото и да го забравите. А може би те също бъркат – не трябва да го забравяте, защото не можете. Но можете да го контролирате – чрез микробунтове. Повечето от вас го правят естествено. Създават моменти, в които имат избор. Изборът и смисълът контролират чувството за безсилие.
Забелязал съм, че повечето жени радикално сменят прическата си, когато са в стресов период. Това е микробунт. Пребоядисайте хола, купете си шапка, пренаредете иконките по десктопа, идете да се разходите. Почувствайте, че точно сега контролирате нещо.
След изследванията си за безсилието и депресията Мартин Селигман се концентрира върху обратното – „научения оптимизъм“. Идеята, че можете да се научите да контролирате негативния си вътрешен монолог, чрез оптимистични мисли.
Дори има математически модел, който показва колко позитивни мисли трябва да имате на ден, за да сте здрави. Според изследователите (Losada / Fredrickson) балансът, който е достатъчен е 1:1 – една позитивна мисъл спрямо една негативна. За да „отлепите“ и „да ви тръгне в живота“ съотношението е 3:1, всеки три ситуации на радост, щастие, удоволствие, благодарност биват следвани само от една ситуация на вина, яд, срам, неудобство.
Но внимание, когато съотношението премине 11:1 оптимизмът ще започне да ви пречи. Дори можете да станете опасни за себе си и околните. Умереният песимизъм е котва към реалността.
Живеем в бъдещето, благодарение на въображението си. То може да създава илюзии, но също да ражда позитивни визуализации, които ни помагат да се справим с негативната среда.
3 thoughts to “В страната на научената безпомощност”