Наскоро попаднах на чудесна статия от Тони Николов за българския песимизъм. А днес гледах българския филм „Възвишение“. От само себе си се наложи паралел между двете. Влязох в киносалона с предубеденост и неприкрит песимизъм, а излязох приятно изненадана и даже удовлетворена.
Филмът пребори вроденото ми черногледство, недоверие и дори (трябва неохотно да призная) пренебрежение към съвременното българско кино.
Още преди няколко години прочетох едноименната книга на Милен Русков и тя беше прекрасна, затова имах сериозни опасения, че филмирайки я, ще я окепазят. В този случай обаче приказката: Never judge a book by its movie, не се оказа вярна.
Както режисьорът, така и операторът са свършили чудесна работа. Актьорите, за чиито изпълнения винаги съм най-песимистична, също се справят добре. Диалозите не са рецитирани – както обикновено в БГ филмите, с интонацията на комсомолец на партийно събрание, а звучат естествено и органично (със съвсем малки изключения).
Хареса ми дори режисьорското решение да не видим Левски, а само неговия силует в контражур. Едно че отива на образа му, изграден в българското колективно съзнание и чудесно описан от Вазов с думите: „под вънкашност чужда и под име ново“, и друго, че който и да беше избрал Виктор Божинов за ролята, щеше да предизвика ожесточени дискусии и коментари, така типични за родното ни БГ хейтърство.
Филмът не е за Левски, нито за Раковски, нито дори за Димитър Общи (макар Филип Аврамов да се справя страхотно в ролята на последния). Филмът е за всеки един от нас, т.нар.български народ, който открай време иска и все трагично не успява да се „возвиси“.
Причината се корени в тоя наш пуст песимизъм, култивиран в колективното ни съзнание от векове, един абсурдно ожесточен инстинкт за самосъхранение, преминаващ през най-диаболичните краски на черногледството.
И не, „Възвишение“ не заслужава позитивен коментар от рода на: „Абе, като за български филм става“. Филмът наистина си струва да се види, защото е добър. Специални адмирации на Петър Дундаков за музиката.
И като стана дума за устойчивото клише „като за български филм не е лош“ (което и аз самата често използвам), ето какво е казал Иван Хаджийски преди близо век: „Българска работа … това е работа необмислена или недомислена, зле започната, без ръководство или нескопосано ръководена, която сякаш по задължение свършва със скандал, за да послужи само за позорна регистрация на печалните си герои.“
Tози цитат прекрасно описва революционните премеждия на героите във „Възвишение“ и техния предизвестен трагичен край. „Револуцията“, за която лелеят Бачо Гичо и компания се проваля като всяка типично българска работа. „Възвишение“ обаче изненадващо не се проваля. Продукцията успява да пребори това клише като предлага на зрителя една чисто българска работа, този път за разнообразие в добрия смисъл на думата. Ей тъй, ако продължава българското кино, нищо чудно да го обърнем на оптимизъм.
В крайна сметка, французките филми с какво са повече от нашите, както биха казали Бачо Гичо и Асенчо 🙂
Rozix, бих искал да напиша доста неща, но уви, само ще се усмихна на коментара 🙂 А по-абсурдно от дългите и често безсмисленo драматични сцени като в индийски филм е музиката!! Но както и да е. Книгата си остава ненадмината 🙂
Всеки има право на мнение. Може да напишете доста-та неща, за които споменавате,
във ваш собствен пост (ревю) на филма. С удоволствие ще го прочетем 🙂