Нихилизъм и кино

„Нищо няма значение особено, а повечето неща нямат значение изобщо.“ – казва Артър Балфур, граф и 50-ти британски премиер.

Нихилизмът е философия, чието сърце е отрицанието. Но дори и отрицанието има граници.

Епистемологичният нихилизъм, който нормалните хора наричат скептицизъм, подлага на съмнение познанието като възможно. Това, което смятаме за истина днес е лъжа утре. Интелектуално здравословно мислене, което ни подготвя за разочарованията на живота.

Моралният нихилизъм отрича концепцията за морала – правила и норми, които всички трябва да следваме. Класически пример е твърдението, че убийството е нито добро, нито лошо.

Даниъл Плейнвю от There Will Be Blood 2007 (Ще се лее кръв) е морален нихилист, движен е от жаждата си за успех. Хората, правилата, религията, законите са подробности, проблеми, пречки.

Морален нихилисти са и Жокерът, вечният антипод на Батман, и Комедиантът от The Watchmen 2009 (Пазителите), по едноименния комикс на Алън Мур. Те са убийци циници, a в това няма нищо смешно.

Екзистенциалният нихилизъм се въздига до границите на Вселената, за да отрече живота като цяло. Всичко човешко е безсмислено, защото е крайно и микроскопично. Мислете за Доктор Манхатън от The Watchmen 2009.

Първият философ, който оказа въздействие върху мен бе Сократ. Стереотипно следващият мислител, който разтърси живота ми бе Ницше, когото открих около 12-годишна възраст. Мога да кажа, че юношеските ми години бяха спонсорирани от него.

За разлика от героя на Пол Дейно в Little Miss Sunshine 2006 (Мис Слънчице) – аз нямах гигантски плакат на Ницше в стаята си, говорех и не мразех всички, защото моята версия на Ницше бе различна.

Дуейн чете Ницше, но го разбира неправилно. Ницше не би написал: I hate everything – Мразя всичко. Ницше изказва идеята, че човешкият живот е не толкова безсмислен, колкото посредствен. Но той не е песимист. Точно обратното.

Ницше на мрази Господ, той мрази робската душа на тези, които имат нужда от него. Божественото ни е давало смисъл, но с времето ние сме го израснали – като любим детски пуловер. Религията вече ни е тясна, защото имаме наука – затова „Бог е мъртъв“. Според Ницше загубата на метафизична свръхсила, която ни е давала смисъл е освобождаване на хората, защото им дава възможност да търсят и намират нов смисъл, да преформулират етиката.

В исторически план най-сбъркан прочит на последното правят нацистите. Тяхната философия е използвана от Брандън и Филип в Rope 1948 (Въжето), които рационализират убийството за забавление. Хичкок ни показва какво ще е обществото, при победа на крайния еготизъм. Ценностите определяни единствено от личните ни нагони, инстинкти и влечения.

Сценаристът Ник Пицолато смята, че героят му Ръст Кол не е класически нихилист, защото изпитва съчувствие. Но емпатията не е обратното на нихилизма, егоизмът е.

Друга ученическа среща с нихилизма е Тургенев. Руският нихилизъм е специфичен, той е политически – отрича авторитетите. Монархия, аристокрация, (правослвана) църква.

Rozix се досети за La Grande Bouffe 1973 (Голямото плюскане). В него Марко Ферери ни предлага гротеска – четирима приятели решават да се самоубият, чрез преяждане. Филмът показва усещането за безсмислие и празнота, което изпитват богатите. „На света няма лекарство, което да направи живота смислен.“ – пише Сара Кейн в 4.48 Psychosis*.

Храната е заменена от наркотици във Fear and Loathing in Las Vegas 1998 (Страх и ненавист в Лас Вегас) и водка в Leviathan 2014 (Левиатан) – реалността е погълната от нищото.

Братята Коен също обичат нихилизма. Има го в много от филмите им. Някъде е поддържащ герой и нюанс, а някъде е умна шега.

Но в No Country For Old Men 2007 (Няма място за старите кучета), той е навсякъде. Хавиер Бардем практически е убиец-психопат, но философски е въплъщение на Бездната, тоталния екзистенциален нихилизъм.

Причината е Кормак Маккарти, чиито нихилистични пиеси и романи са фертилна почва за няколко запомнящи се филма.

Разбира се, мечешкият капан за доброто настроение e Ларс фон Триер.

Парадоксът на отрицанието е, че то съдържа утвърждаване. Ницше пише, че този, който презира себе си все пак уважава себе си – като някой, който презира. Нихилистът сякаш изпитва страх от това да признае и приеме, че е човек. Усещането – пише Дейвид Фостър Уолъс** – че в теб се крие и нещо неизбежно сантиментално, наивно, патетично.

И може би ще научим повече, ако не отречем, а приемем живота с цялото му несъвършенство.

„Уважаеми читателю, има хора, които не познават нещастието и страданието. Те се радват на весели филмчета за чуруликащи птиченца и хихикащи елфчета. Има хора, които знаят, че винаги има някаква загадка, която да разгадаят. Те изпитват удоволствието от разследването и записването на важни доказателства. Но тази история не е за такива хора. Тази история е за Бодлер. А те са хора, които знаят, че винаги се намира нещо. Нещо, което да изобретиш, нещо, което да прочетеш или нещо, което да захапеш. Нещо, от което да направиш убежище – макар и малко. И поради тази причина, се радвам да кажа, че децата Бодлер наистина бяха щастливи.“ – краят на Lemony Snicket’s A Series of Unfortunate Events 2004 (Лемъни Сникет: Поредица от злополучия).

Бележки:

*4.48 Psychosis – е последната пиеса на Сара Кейн. Моноспектакъл с героиня страдаща от клинична депресия. Авторката се самоубива, след като завършва творбата си.

** Писателят и мислител Дейвид Фостър Уолъс страда от депресия. Самоубива се на 46-годишна възраст.

Свързани публикации:

Самотата и филмите

В страната на научената безпомощност

Защо не сте щастливи?