Гледах Dunkirk 2017 (Дюнкерк) – последния филм на Кристофър Нолан.
Ще се опитам да споделя мнението си кратко и простичко, без многословие и патос. Този филм заслужава пестеливи фрази и внимание към всяка дума.
Заслужава и уважение, защото е направен по оригинален сценарий. А филмите по оригинален сценарий са на изчезване, както са на изчезване печатната преса и лентовата фотография.
Няма да припомням историческите факти около мащабната евакуация на близо 340 000 британски войници от бреговете на Дюнкерк през пролетта на 1940 година. Нолан също не го прави. Вместо това направо ни потапя в действието.
Това е филм с отчетливи отсъствия и още по-осезаеми присъствия. Нека поговорим за тях.
Отсъствие на главни герои – присъствие на войната като главен герой
Въпреки силния каст филмът няма главни герои и не изгражда централен образ. Марк Райлънс, Том Харди, Килиън Мърфи, Кенет Брана и останалите присъстват пестеливо и въздействащо без да „окупират“ разказа и да се превръщат във фокус на историята.
В Saving Private Ryan 1998 (Спасяването на редник Раян) на Спилбърг например Том Ханкс е безспорен главен герой, класически протагонист. Нолан избира да няма главен герой. И понеже няма главни герои, главният герой е войната. Тя има смазващо присъствие. Войната е централен образ във филма.
Отсъствие на диалози – присъствие на музика
Тъй като няма главни герои, логично няма и много диалози. Сведени са до санитарния минимум. Нолан прави реверанс към нямото кино. В него водещо е действието, то говори вместо актьорите. Тук е същото. Действието разказва, героите мълчат.
Хрумва ми адекватно сравнение с новинарските eмисии на Евронюз „Без коментар“. Там фактите говорят сами, без придружаваща ги журналистическа оценка. А и Нолан първоначално е замислял Dunkirk 2017 като документален филм. И това си личи. Той си спестява режисьорския коментар, оставяйки оценката на зрителя. Поднася ни визуално кино хайку, по което напомня на Куросава и Бергман. Те също възпитават в икономия на думите.
И понеже няма много диалози, музиката присъства осезаемо. Тя говори. Композиторът Ханс Цимер се справя блестящо, улавяйки ритъма на тревожност, напрежение и безизходица. Саундтракът на филма е достъпен в Spotify – чуйте го.
Отсъствие на реален враг – присъствие на войната като враг
Дюнкеркската операция се провежда по време на Втората Световна война и представлява евакуация по море на английски, френски и белгийски военни части, блокирани от немската армия. С други думи врагът е Германия, Хитлер и смазващата немска военна машина.
Но Нолан отново решава друго. Във филма няма нито един германски войник, не чуваме нито дума на немски. И въпреки че врагът отсъства физически, няма лице, присъствието му е силно. Врагът е войната, не конкретна война, а войната по принцип. Тя е истинският враг на хората.
Отсъствие на политически контекст – присъствие на човешки контекст
Понеже врагът отсъства като персонализация, по същия начин отсъстват и знаковите исторически фигури на епохата – заклетите врагове Хитлер и Чърчил. Освен че липсват главни герои, режисьорът решава да ни лиши и от главните герои на времето. И това е съвсем умишлено.
В края на филма успешно евакуираните британски войници пристигат с влакове в Англия. Минавайки покрай перона на гара, едно от войничетата моли малко момче да му подаде вестник. Водещата новина в него, разбира се, е евакуацията на претърпялата поражение британска армия и знаменитата реч на министър-председателя Уинстън Чърчил по този повод. Войничето започва да я чете на глас на останалите. Нолан намира начин Чърчил да присъства, макар и отсъствайки.
Умишлената липса на политически контекст цели да покаже войната не като политически, а като хуманитарен феномен, като чисто човешка трагедия. Думите на Чърчил са вкарани в устата на обикновен английски войник, защото войната се живее от обикновените хора.
Отсъствие на CGI – присъствие на „чисто“ кино
Режисьорът цели и постига максимална автентичност при почти пълно отсъствие на специални ефекти. Всичко е истинско, дори и бойните кораби и самолети. Екипът на Нолан използва автентични военни кораби от епохата. Един от тях намират в музея на Нант и го транспортират специално за снимките. Малките лодки и корабчета също са оригиналните плавателни съдове, реално участвали в спасителната евакуация през 1940-та. Немските бомбардировачи Месершмит също са истински.
Сцените с войниците на брега са заснети в Дюнкерк, на съвсем същото мястото, където се е провела реалната евакуация. Кристофър Нолан създава истинско кино без да се обляга прекалено на патериците на технологиите. Виртуозното операторско майсторство на Хойте ван Хойтема е основният му съюзник в изграждането на тази болезнена автентичност – красива кинематография, съчетана с въздействаща музика и пестеливи диалози. Резултатът е, че пуканките ми присядаха на гърлото като шрапнели от немски изтребител.
Отсъствие на хепиенд – откровено признание за поражението
Дюнкеркската евакуция, макар и успешна, не е военна победа, а напротив – колосално поражение. Или както Чърчил казва: We must be very careful not to assign to this deliverance (Dunkirk) the attributes of a victory. Wars are not won by evacuations.
Нолан се придържа стриктно към това – в нито един момент не украсява фактите с излишен героизъм. Холивуд никога не би разказал история за военно поражение. Най-малкото би намерил в него човешка победа, която да постави в центъра на историята. Винаги трябва да има светлина в тунела преди да светнат лампите в кино салона.
В Dunkirk 2017 светлината в тунела е невидима с просто око и въпреки това я има. Войниците, които се връщат победени, се срамуват от своите сънародници, очаквайки, че те ще ги посрещнат с презрение и омраза. Но вместо това хората ги аплодират. Войната прави това, което за съжаление твърде често мирът не може – обединява хората.
Мнението ми за филма в едно изречение:
Кристофър Нолан, никога, никога, никога не се предавай и не се отказвай да правиш истинско кино.
One thought to “Никога не се предавай, Кристофър Нолан, никога, никога, никога!”