Да гледаш българско кино е мазохизъм. Да мразителстваш по негов адрес е унизително за пишещия и обидно за четящия. Това не е моята цел.
Преди месец се замислих – доколко българското кино през последните 30-40 години е участвало в оформянето на това, което наричаме модерни българи. Ленин казва, че „…от всички изкуства за нас най-важни са киното и цирка“. Може би е имал предвид, че коронният номер и в двете трябва да е дресурата.
Чудя се, дали абнормалните нива на песимизъм, завист и конформизъм, с които изпъкваме пред повечето страни в света, могат да се свържат и с киното. А също липсата на лидери, отсъствието на смелост, решителност, принципност. Да добавим вътрешната неприязън към творчеството и овчарското чувство за хумор.
Възможно ли е това да е свързано с образите на мъжете в българските филми? Дали тези доминиращи, цитирани и обичани герои от времето на зрелия соц. имат нещо общо с това, което сме днес?
Героите
Това са образи пресъздадени от Никола Анастасов, Георги Русев, Тодор Колев, Георги Мамалев, Павел Попандов, Велко Кънев, Антон Радичев, Кирил Господинов…
Ключовата дума в последното изречение е: „образи”.
Мислете за „любими филми” като: „Баш майсторът“ 1973, „Топло“ 1978, „Господин за един ден“ 1983, „Опасен чар“ 1984, „Оркестър без име“ 1982 и десетки подобни. Мъжете в тях могат да се поделят на две. В единия ъгъл е пълният…
…Льольо, Льопар и Льохман
Той е отнесен, смотан, сдухан и загубен. Той е невзрачен и отрепка. Нисък, малък и нищожен, той е „част от колектива”, реди се на опашка, гласува „За” – „щом така трябва”, после мънка, ако има ракийка и няма милиция. Смачкана гротеска на личност.
В другия ъгъл е…
Баткото, Байчото, Тарикатът, Простакът с каскет, Отличникът с ватенка
Той знае къде е далаверата, шашмата, авантата, промоцията. Опашките не са за него, защото той „минава метър“ и „слага шапка“. Витален екземпляр, чиято кубична черепна кутия, аграрна жизненост и текезесарски тен обезоръжават лелките с топирани коси и родопско одеяло. Въоръжен с оборско равнодушие и шепа семки, той е готов да срази всичко, що е градско.
Историята
Е битова – нещо за парното, за компота, за зелето, за чушките, за боба. Кахъри за китеника, персийския килим и къщата на село. Двучасова душегубка, след която да ти стане ясно, че това е и оправяне няма. Както няма свобода, мечти, фантазии и въображение.
Действието
В сцените се случва това, което се случва в живота – нищо. Хора влизат в: спални, гостни, ресторанти, кафенета, бозаджийници, кабинети с ламперия и празни библиотеки, симулират разговор и евентуално излизат, ако не ги мързи. Амплитудата на емоциите е нула.
Диалогът
Българинът не говори. Българинът предпочита да мълчи. Когато се налага да издава звуци – те са нечленоразделни. Когато се налага да са членоразделни – те са в административно-делови стил. Диалогът (подобно на сцените) води към нищото.
– И той к’во?
– ’Ми, к’во… нищо.
– Чес’но?
– Искаш ли царевица, тамън сварих?
– Яяяяя, дай.
– Трябва да поговорим.
– ’Ми… аз трябва да тръгвам.
Пикът в кариерата на сценариста е да създаде „култова фраза”, реплика, която се запомня повече от самия филм. Ето няколко, които измислих за 23 секунди, разрешавам на рекламистите да ги използват в реклами на кренвирши, кори за баница, мастика, шпек и налъми.
Опаааа, на батко!
‘Ми ние за културата, а вие?
Аре, бе маркуч.
Шшшшшш, отдай чест на старото.
Ба, бахтисах се!
Как ша та нагъчаааа…
Тц-тц-тц, шомпол.
Лошо, Иванов, лошо.
Я, шнорхел!
_______________________________________________
Мисля, че бях на 19, когато прочетох „Американската култура” на Хенри Л. Менкен. Спомням си, че той разпалено защитаваше идеята, че основният недостатък на обществото е липсата на цивилизована аристокрация, оживена от интелигентно любопитство, превъзхождаща сантименталността на тълпата, изпитваща радост от борбата на идеи за самите идеи. Менкен няма предвид някакви графове и контеси, или еснафи, издигнали се до фабриканти, и паркетни лъвове. Той говори за личности, които споделят свободата на мисълта, свободата да грешиш, свободата да си ексцентричен, свободата да си господар на себе си.
Не знам за вас, но когато съм в киното и светлината угасне споделям чувствата, които са изпитвали хората, когато вечер се събирали около огъня и си разказвали истории.
Ако Торо е прав, че повечето от нас живеем живот изпълнен с тихо отчаяние, то моралният принос на истинските герои е отварянето на хоризонти пред човешките възможности. Героите могат да са добри или лоши, могат да грешат или не, но винаги са изключителни. За 2 часа те ни дават възможността да погледнем по-нависоко и по-надалеч, да видим нещо различно от това, което виждаме извън салона. Вдъхват ни увереност, че можем да сме автономни, дръзки, смели, а не тълпа от банални човешки нули.
Поне това си мисля…
Връзки с предишни постове:
Митовете за интелекта и кой колко го има
Много добър очерк !
Поздравления.
@Иван Димитров
Благодаря.
(Апропо, преди години „Благодаря“ беше избрана за най-хубавата българска дума. Аз често казвам „Мерси“, защото е по-кратко и все пак…. „Благодаря“)