Биполярно за Silver Linings Playbook 2012

 

Обичам този филм. Обичам го. Обичам го. Обичам го!

Красива, луда, честна и човеколюбива история, която ще ви зареди с оптимизъм и надежда. Дженифър Лорънс и Брадли Купър са феноменални, а Робърт Де Ниро печели 7-та си номинация за Оскар.

Филмът е оригинален и изненадващ, защото и двамата протагонисти са… луди. Всъщност, почти всички герои се борят със собствени демони.

Брадли Купър е Пат – синът, който се прибира вкъщи след 8-месечен престой в психиатрия. Той е загубил всичко – работа, дом, приятели. За да продължи да бъде свободен Пат трябва да ходи на психиатър и редовно да си взима лекарствата. Вместо това той решава да се трансформира с оптимизъм и джогинг. Апропо, има проучвания, че фитнесът помага при депресия толкова, колкото и лекарствата.

Дженифър Лорънс е Тифани, красива, но депресивна млада вдовица, зависима от лекарства.

Робърт Де Ниро е Пат-старши, незаконен букмейкър, който страда от обсесивно-компулсивно разстройство, пристрастен е към хазарта и обладан от суеверия.

Режисьор и сценарист на Silver Linings Playbook 2012 (Наръчник на оптимиста) е Дейвид О’Ръсел. Големият плюс в работата му е, че героите не са клоуни или карикатури. Те са човешки същества, решили да не се предават.

Любимата ми сцена е, когато Пат започва да чете „Сбогом на оръжията” на Ърнест Хемингуей. Той е не просто увлечен, а всмукан, погълнат от книгата. В 4 часа сутринта прочита последната страница, изкрещява: „WHAT THE FUCK!“ и изхвърля Хемингуей през затворения прозорец.

Буди родителите си, за да им обясни, че не може да повярва колко мрачна и песимистична е книгата. Най-важната част от монолога му е: „The world is hard enough as it is, guys. It’s fucking hard enough as it is. Can’t somebody say, ‘Hey, let’s be positive? Let’s have a good ending to the story?“

Целият смисъл на филма е в тази хапка. Във време, когато светът е откачил и всеки ден воюваме с нови ужаси и болка, не може ли някой да каже: „Ей, нека сме позитивни поне за малко. Нека забравим калта в канавката. Нека погледнем звездите.”

_______________________________________________

 

Мразя този филм. Мразя го. Мразя го. Мразя го!

Холивуд се радва на герои с ментални проблеми. Ето бърз и кратък списък по болести и по памет:

Умствена изостаналост – Forrest Gump 1994 (Форест Гъмп), Nell 1994 (Нел).

Аутизъм – Rain Man 1988 (Рейнман), What’s Eating Gilbert Grape? 1993 (Защо тъгува Гилбърт Грейп), Temple Grandin 2010 (Темпъл Грандин).

Гранично личностово разстройство – Fatal Attraction 1987 (Фатално привличане), Girl, Interrupted 1993 (Луди години), La pianistе 2001 (Пианистката).

Дисоциативно разстройство – Fight Club 1999 (Боен клуб), Secret Window 2004 (Таен прозорец), Shutter Island 2010 (Злокобен остров).

Обсесивно-компулсивно разстройство – Black Swan 2010 (Черният лебед).

Би-полярна параноя – Misery 1990 (Мизъри).

Клинична депресия – Shrink 2009 (Психиатър), A Single Man 2009 (Самотен мъж), Melancholia 2011 (Меланхолия), The Beaver 2011 (Бобърът).

Шизофрения – A Beautiful Mind 2001 (Красив ум), Donnie Darko 2001 (Дони Дарко).

Героите в тези филми са наситени, ексцентрични, ирационални, крайни, смешни, страшни. И… носят Оскар.

Дейвид О’Ръсел го знае, затова ражда оригиналната идея да кръстоса драма с романтична комедия, която е пълна не с един, а с много безумни герои. Оригинална, оригинална – колко да е оригинална? Али Макбийл и компания се психираше по телевизията 5 години подред.

Най-реалистичната сцена във филма е, когато Пат започва да чете „Сбогом на оръжията” на Ърнест Хемингуей. Той е не просто увлечен, а всмукан, погълнат от книгата. В 4 часа сутринта прочита последната страница, изкрещява: „WHAT THE FUCK!“ и изхвърля Хемингуей през затворения прозорец.

Психично болните са точно такива – викат в 4 часа сутринта, разстроени от художествено произведение. Сериозно, в този филм няма почти нищо смешно, но е пълно с крясъци. Сякаш актьорите се надвикват за Оскар.

Началото е силно. Филмът поема в посоката на Rocky 1976 (Роки), The Wrestler 2008 (Кечистът) и The Fighter 2010 (Боецът), предпоследният филм на О’Ръсел. Неусетно лентата прави обратен завой и преминава в насрещното като романтичен фарс. Виждате ли, романтичните комедии са перилните прахове на индустрията. Пълни са с клишета. В момента, когато Пат и Тифвани се срещат е ясно какво ще се случи. Когато започват да тичат заедно е ясно какво ще се случи. Когато влизат в закусвалнята е ясно какво ще се случи. Когато идва полиция е ясно какво ще се случи. Когато тя казва, че танцува е ясно какво ще се случи…

Апропо, не харесвам Дженифър Лорънс, не знам защо. Мисля, че може да е свързано с равната, плоска интонация с която доставя репликите си, а може да е липсата на харизма и каквато и да е дълбочина в погледа й. Брадли Купър също не я харесва. Мъчи се, но не я. Тя е виновна за пълната липса на химия между двамата.

Загрижен съм, че много хора ще излязат от салона искрено вярващи, че ако двама луди се срещнат и се влюбят това автоматично ще неутрализира болестите им. Любовта, колкото и прекрасна да е, ще излекува биполярно разстройство точно толкова, колкото и рахит. В този смисъл, посланието на филма не е по-различно от това на боза с Катрин Хейгъл или Дженифър Анистън – „важното е да намериш правилния човек”, „другото си Аз”, „по-добрата си половинка” и всичко ще се оправи от само себе си. А ти ще си малка машина за щастие.

Мнението ми в едно изречение:

Приличен, но прилично надценен филм.

 

 

P.S. Ако държите да гледате комедия с психично болен, която е спечелила заслужено няколко награди Оскар – гледайте (пак) As Good As It Gets 1997 (Колкото толкова).

P.S.S. Ако темата за биполярното разстройство ви е интересна, гледайте документалния филм на Стивън Фрай: The Secret Life Of The Manic Depressive 2006, който е качен в YouTube ето ТУК

Връзки към други постове с близки теми:

19 луди кучки

Повече от 20 романтични филма, които можете да гледате с мъж