Холерично за Melancholia 2011

…it looks like shit*

Melancholia 2011 (Меланхолия) е научнофантастична драма с участието на Кирстен Дънст, Шарлот Генсбург, Кийфър Съдърланд, Шарлот Рамплинг, Джон Хърт. Филмът е в две части.

Част I

Кирстен Дънст е разглезена дрисла.

Част II

Кирстен Дънст не е разглезена дрисла, а депресиран медиум, който знае, че Земята ще бъде ударена от планета, която се казва Меланхолия, затова в Част I ни е заблудила, че е разглезена дрисла.

Melancholia 2011 стимулира мисленето, разговорите и онова постоянно, подтиснато желание за самоубийство, което ви спохожда поне веднъж на ден. Melancholia-та е тежка, но не банална.

Баналното повелява: когато Земята свършва американският президент прави драматично обръщение към света, настъпва световен мир и световните сили започват да работят заедно, изстрелват се ракети, сателити, совалки, има паника, безредици, анархия, масови евакуации, кожените якета са задължителни и мускулестите герои с дебели пури също.

В Melancholia 2011 не е така, а е камерно, малко, затворено. Всичко се случва в микрокосмоса на едно семейство, интровертно и интимно.

Баналното повелява: ако показваш дисфункционално семейство, то трябва да е такова, защото някой (най-често бащата) е: алкохолик, наркоман, комарджия или педофил.

Дисфункционалното семейство на Триер е от интелектуални индивидуалисти. Всички актьори се справят прекрасно. От характерите най-готина е майката, която е пълен задник – идентифицирах се е нея.

Баналното повелява: важно е да имате поне една гадна балада на Аеросмит.

В Melancholia 2011 звучи Вагнер.

Баналното повелява: Земята винаги оцелява.

В Melancholia 2011 още в началото е ясно, че това няма да стане.

Баналното повелява: трябва да има едно ясно послание.

Melancholia 2011 може да бъде прочетена поне по четири начина.

Сангвинично – това е филм за края. Изводът е, че трябва да живеем тук и сега – за момента и удоволствието. Да пием, да пеем, да се любим – колкото повече, толкова по-добре.

Меланхолично – родили сме се голи, мокри и гладни, а след това, нещата само са се влошавали. Живеем в жесток, болезнен, празен свят. Какво можем да направим, освен да изчакаме края.

Флегматичнo… ако флегматик гледа този филм и е достатъчно топличко, най-вероятно е да заспи.

Холеричнo – това е изживяване, което доказва, че има поне 12 365 други неща, за които можете да похарчите 2 часа. Болезнен разказ за депресията и опитите на две сестри да се справят с тревогата. Едната и се отдава, другата я изолира, избягва и потиска почти до самия край.

Филмът се случва в първите 5 минути и в последните 3. В останалите 2 часа мудно се тътрузи на никъде. Френетичното люлеене на камерата не помага да стане по-интересно. Започва красиво, но с подходяща техника днес почти всеки режисьор би могъл да заснеме подобни кадри. Когато си говорихме с Ларета за киното, тя го каза – ако повече модни дизайнери и фотографи снимаха филми, те щяха да изглеждат точно така.

Филмът може да бъде определен като „женски“, повечето мъже биха се опитали да го рационализират, което би ги довело до един логичен отговор – масово самоубийство. Мотивът мъж да гледа този филм е, че Кирстен Дънст си показва циците.

Причината Melancholia 2011 да не бъде награден в Кан тази година е, че Ларс фон Триер каза, че разбира нацистите, което беше черен хумор, който остана неразбран, което даде шанс на – The Tree of Life 2011 (Дървото на живота) да спечели, което ни накара да се чувстваме така.

Разбира се, депресията и нацистите са свързани – когато има депресия, винаги се появяват нацисти, за да я оправят. Последното е шега, която ще разберат тези, които са запознати с историята.

В крайна сметка, меланхоликът си мисли: „Този филм е отрупан със символи. Ларс е толкова енигматичен, феноменологичен и идеосинкретичен. Няма друг като него.“

„И слава богу!“ – добавя холерикът.

Мнението ми в едно изречение

Странно, досадно, садистично, красиво и удивително произведение на изкуството, което някой ще определи като „незабравимо“, но истина е, че ще го забрави.

*Ларс фон Триер за Melancholia 2011