„Добре, ето, ето, ето! Престани! Ето ти сладоледа!!!“ – викаше отчаяно майката, докато синът й пищеше, че иска сладолед сега. За миг това шумно дете се превърна в събирателен образ на времето, в което живеем.
Когато учех възрастова психология и после, когато учех обща неврология научих за така наречения „тест с бискивтката“. Оригиналното му заглавие е Stanford marshmallow experiment. Но понеже в България не ядем много marshmallow , аз го наричам „тест с бисквитката“.
Пионер на теорията за самоконтрола е психологът Уолтър Мишел. В университета Станфорд, през 60-те години на миналия век, той провежда тест, който „предрича“ живота на децата в него. Любопитно е, че този тест намира по-силна корелация за успех или провал в бъдещето, от теста за коефициент на интелигентност.
В стая има маса и стол. На масата има чиния, а в чинията бисквитка. Изследователят кани дете, момче или момиче на възраст около 1-ви клас, да влезе в стаята и седне на стола. Детето веднага фиксира бисквитката в чинията. Изследователят му казва, че му се налага да излезе за няколко минути от стаята. „Но моля те, не яж бисквитката. Знам, че искаш, но не я яж. Ако бисквитката е тук, когато се върна – ще ти дам втора бисквитка. Тогава ще можеш да изядеш и двете“. Изследователят излиза от стаята. А камера, скрита зад венецианско стъкло, записва поведението на децата.
Смешно е. Едни деца започваха да гледат в тавана, други си затваряха очите, трети се обръщаха с гръб към масата или я ритаха. На един от оригиналните записи момченце започна да си блъска главата в нея. Болка е да се сдържаш. Упражняването на волята е страдание.
Някои деца плахо взимаха бисквитката и отхапваха, други си отчупваха мааалко – почти незабележимо, трети директно я грабваха и я натъпкваха в устата си. Имаше и деца, които се сдържаха.
Проучването проследява какво се случва с децата през няколко десетилетия – през ‘70-те, ‘80-те и ‘90-те години на 20 век. Как се справят в училище, в гимназията, в университета? Какви връзки изграждат, как живеят в живота?
Устояващите на изкушението постигат отлични академични резултати. Децата, които не взимат бисквитката управляват стреса по-добре, концентрират се по-дълго, регулират емоциите си зряло, имат по-високи нива на емпатия, остават фокусирани върху целите, които имат в живота си.
Децата, които натъпкват бисквитката в устата си имат проблеми. Неумението им да забавят удовлетворението има последици в училище, но и в социален аспект. Те лесно се пристрастяват – към алкохола, наркотиците, храната, цигарите, удоволствията изобщо. Стават нетърпеливи, раздразнителни, агресивни, винят другите за неуспехите си.
Разбира се, наличието на силна корелация не означава наличие на причинно-следствена връзка. Това, че тези неща са се случили на петдесетина деца не означава, че ще се случат на вашето. Това, което знаем обаче е, че самоконтролът се учи и може да бъде подобряван, когато се практикува. Колкото по-често го използвате, толкова по-добри ставате.
Тук не говоря за садо-мазо изживяване, което ви причинява болка, чрез външна рестрикция – белезници, въжета, камшици и прочие „вериги“. Нито за изграждането на индивиди, които спазват правилата, поради страх от наказание.
Ползата от самоконтрола е в умението ни да управляваме импулсите си, за да можем да достигнем целите си. Следващият път, когато гледате как Григор Димитров крещи и чупи ракетитети си по корта – преди да загуби мача, спомнете си за детенце, което е пред маса с бисквитка върху нея.
Свързани публикации:
Тук можете да видите съвременна възстановка на екперимента
3 thoughts to “За ползата от самоконтрола”