
„На този свят има родители – хора, на които им се раждат чудовища – вярвам в това.“ – така Джон Стайнбек започва 8-а глава от „На изток от рая“. В нея, той представя Кати Еймс, манипулативният паразит и образ на злото в романа. „От пръв поглед – продължава разказвачът – сякаш природата бе замаскирала вълчата си яма, Кати олицетворяваше самата невинност“.
Работите с такива хора, а може би живеете с тях. Спите в едно легло или сте имали приятелство. Хората, които ви карат да забравите себе си. Да занемарите собствените си граници и инстинкти за самосъхранение. Хората, които ви изстискват като лимон и изпразват от съдържание като чаша в ръцете на алкохолик.
Днес ви учим как да ги разпознавате и какво трябва да направите, ако ги срещнете. Неща, на които майките и бащите ни не са ни научили навреме.
Хората паразити са майстори на манипулацията.
Основното им умение е да превръщат околните в екип за постигане на индивидуалните им цели. Забравете това, което искате вие. Важно е какво искат те.

Ще те лъжа, ще те мамя, ще ти правя комплименти, ще говоря абстрактно, ще отлагам, ще избягвам темата, ще сменям фокуса, ще фалшифицирам думите. Купи си лупа, защото ще използвам много дребен шрифт под линия.
Когато сте с тях – винаги сте виновни за нещо.
Паразитите обичат да напомнят и драматично да хиперболизират грешките ви. Дни, месеци, години след като официално са ви „простили“.

Мога да закъснея 45 минути и да започна разговора сякаш съм дошъл навреме – без обяснения, без извинения. Но ако ти закъснееш 5 минути, тогава ще направя истеричен припадък. Ще напомня на всички, че не те е грижа за мен – както онзи път и онзи път, и онзи път също.
Те не носят отговорност за собствените си чувства.
Техните чувства просто се „случват“. Идват и си отиват на приливи и отливи, по-нестабилни от въжеиграч, по-неустойчиви от сламена къща. Чувства като позиви от проблемна простата. Тамън стане весело и хоп! – вече трябва да се плаче. И това винаги се проектира на всички присъстващи.

Ако съм тъжен, то и ти трябва да се натъжиш веднага. Ако съм весел, усмихни се тутакси.
Това води до следващата характеристика.
Хората плевели са непостоянни в действията си.
По-изменчиви от мартенското време, по-несигурни от котката на Шрьодингер. Те променят мненията и гледните си точки като политик в критическата.

Сега мога да ти кажа, че те обичам и искам да съм вечно с теб. Вечерта ще правя секс с някой друг, защото „бяхме спонтанни и просто се случи“. На обяд ще ти се карам, че си разочарованието на живота ми и вината за изневярата ми е твоя. Но след две седмици – със сълзи на очите, ще ти обясня, че не мога да живея без теб и фактът, че съм се върнал безсъмнение е любов.
Те настояват постоянно да им се доказвате.
Вие сте на подсъдимата скамейка, прокурорът е агресивен, а журито гневно. Сякаш сте състезател по фигурно пързаляне, а съдиите ви вдигат оценки. Постоянно трябва да „работите“, да ги „печелите“, да презентирате и рекламирате, да удостоверявате подкрепата си, да доказвате любовта си „правейки неща за тях“.

Сега искам да отидем някъде. Сега трябва да танцуваме. Сега трябва да вдигнеш онова тежко нещо, да пренесеш другото, да ми дадеш пари, да ми сготвиш, да ме изненадаш, а защо да не ми правиш и компания – стой!!! – не искам компания, сега не ми е до теб.
В такава връзка започвате да се чувствате като оръдие, сечиво, инструмент. Вие сте важни, когато сте полезни. Вие сте ценни, защото имате КПД. Те не са тук, за да ви обичат, подкрепят – да ги еня за вас. Лоялност – какво е това?
Те са жертвата.
Те са тук, за да ги съжалявате, да им помагате, да ги поправяте и да ги лекувате.

Казах ли ти, че вчера се напих – заради тъпата колежка, която ми наду главата. Ебати лудата вечер, повърнах. Даже мисля, че повърнах кръв. Да, кръв. Алкохолик съм, защото преди това бях наркоман. Абе, важното е да е весело. Или ме приемаш такъв какъвто съм – див и малко лош, или си живееш скучния, бежов живот без мен! Един момент, не си отивай. Показах ли ти белезите? Самонаранявах се. Като тийнейджър опитах да се самоубия. Четири пъти. Да, наистина. Едвам ме спасиха…
Бедите са постоянни. Драмите никога не свършват. Проблемите се афишират не, за да бъдат решени, а за да се изцеди поредната доза състрадание, съчувствие, снизхождение.

Важно! Този пост използва генерализации. Междуличностните връзки са специфични и се влияят от много и различни фактори.
Някои психолози вярват, че хората могат да се променят. Личният ми опит и мислене, подкрепени от статистиката сочат, че е невъзможно. Няма как, освен ако не е намесена екзситенциално разтърсваща сила – като тежка болест или смърт например. Най-често подобни характери рядко намират вътрешен мотив да се променят. Повечето от тях дори не смятат, че имат проблем. Когато и ако тръгнат на терапевт, бързо го превръщат в част от публиката, която слуша как светът не ги разбира, експлоатира и измъчва.
Затова някои етични специалисти им отказват „лечение“. Други ги задържат в безрезултатна терапия – десетки години, пациенти-доходоносни клиенти.

Какво да направите?
Те не могат да се променят, но вие трябва да изберете промяната. Най-здравословното нещо, което можете да направите е да ги оставите далеч зад себе си – зад граница. Не забравяйте срещите с тях, учете се. Физическата болка придава параметри на тялото ви и ви учи кое можете да пипате и кое не. Психическото мъчение е тук, за да ви научи да не повтаряте едни и същи грешки.

Макар да е представяна като героиня в Gone With The Wind 1939 (Отнесени от вихара) Скарлет О’Хара е хитра, манипулативна и егоистична. Когато разревана, молеща и свръхдраматична, тя пита Рет Бътлър: „Къде ще отида? Какво ще правя?“. Той отвръща: „Честно казано, скъпа, въобще не ми пука“ и я оставя да зяпа гърба му.
Поучете се от Рет. И никога, никога не давайте нов или още един шанс. Границите са важни за вашия суверенитет. Практикувайте го.

4 thoughts to “За ползата от границите”