„Обичам те, Бойдин“ е част от програмата на София Филм Фест. Прожекцията му е на 11 март в кино „Люмиер Лидл“. А дотогава ви каним да прочетете малко повече за филма и неговия създател.
Борислав Михайловски е независим сценарист, режисьор и дизайнер. През 1996 г. завършва НАТФИЗ като магистър по театрална режисура. След като работи в различни театри в страната, се присъединява към творческия отдел на американската продуцентска компания B.U.F.O., базирана в България. За 14 години е бил част от над 40 филма. Има опит и като дизайнер на продукция. В продължение на 6 години ръководи арт отдел в международна продуцентска компания, която работи с Universal, Sony и 20th Century Fox. Освен това пише сценарии за телевизионни реклами и скечове. Създава собствена продуцентска компания Magic Storylines, с която реализира и дебютния си късометражен филм „Параноя“ (2017), както и пълнометражния „Обичам те, Бойдин“ (2018). Световната му премиера бе миналия август като част от „Фокус „Световно кино“ на 42-тия международен филмов фестивал в Монреал.
Prozekcia: За обичане ли е Бойдин?
Борислав Михайловски: Безусловно. Героят ми е в противоречие с архитектурата на обществото ни в момента. Нагаждачеството, лакейщината, неграмотността, измамничеството са на всяка крачка. И ако залогът, за да продължаваш напред, е да притежаваш тези, може би пороци е точната дума, то Бойдин е достигнал своя лимит на търпимост към компромисите, които е трябвало да направи, за да бъде „успешен“. И тогава идва алкохолът. Голяма част от нас живеят този живот с упойка, защото иначе съвестта им крещи. Този крясък е оглушителен и за хората с притъпени към гореспомената архитектура рецептори е особено неприятен. Аз обичам Бойдин заради смелостта да направи истински опит за промяна.
Prozekcia: Защо решихте главният герой да е PR по професия?
БМ: Тази професия, характерна за последните 20 години, обслужва в големия си процент хора без подходящо образование и произход, които не са извървели естествен път на развитие, а са изстреляни от моментната нужда на конюнктурата, за да обслужват интереси. Крайно е, но е така. По време на протестите срещу Орешарски подобни агенции създадоха уродливото лице на „антипротеста“, което се тиражира неизменно и до днес. Ако комуникационните умения на Бойдин в личностен план бяха големи, той не би бил в такава сериозна криза. Но е важното за мен е не колко умело артикулираш всяка теза, по-важно е усилията ти да са насочени към справедлива и правилна кауза.
Prozekcia: За Вас черно-бял (като филма) ли е животът ни?
БМ: Животът ни е цветен, в сравнение с това, което беше когато бях на 20 г., говоря за края на комунизма, и черно-бял в сравнение с това, което можеше да бъде. След Съединението българският национален идеал беше потъпкан с ботуша на чужда армия, под звънката пропаганда за един „нов живот“. Съдбата на цели поколения, които съвестно работеха за този фалшив идеал, беше предопределена и цената трябваше да се плати. Говоря за поколението на моите баби и дядовци, които са вярвали в строя. Те така и не поискаха да видят неговото уродливо лице. Докато ние, техните внуци виждахме света по друг начин. И този сблъсък породи огромно отчуждение в стотици хиляди семейства, като се разпростря и в нацията. Това е огромен поколенчески проблем, който днешните млади не познават. И ние трябва да изострим желанието им да се интересуват, да търсят, да опитат да разберат времето преди тях, за да не се повтаря. Аз усещам отговорност да говоря на тези теми и отношенията на Бойдин с бабата и дядото са по-важният план във филма.
Prozekcia: Разкажете ни повече за финансирането и реализацията на проекта. Успешна ли беше кампанията в Indiegogo?
БМ: Кампанията в Indiegogo не донесе нищо – в клиповете за нея вложих толкова, колкото получих от мои приятели, предимно живеещи в чужбина. Но мисълта, че не съм опитал нямаше да ми даде мира. Съжалявам за времето, което вложих, за да напиша десетки писма до водещи фирми в България. Подразни ме не това, че не бях спонсориран, а че тези корпорации или не намериха за нужно да ни откажат в писмен вид, или отговориха, че предметът на молбата ми не е част от „социалната им отговорност“. Със средствата, с които можем да сътворим продукт, който да остане във времето и да предизвика размисъл, те правят PR кампания, която да внушава, че от тях има смисъл! Затова благодаря на истинските меценати, които ни помогнаха.
С помощта на партньорите ми Александър Крумов и Александър Методиев свършихме много от работата сами. На един от опитните, работещи и талантливи български оператори Сашо Крумов откраднах три поредни дни, в които се заключихме в една вила в Балкана и не спряхме, докато не направихме пълната разкадровка на филма. С Александър Методиев направихме кастинг… Трудното предстои… Срещата с публиката изисква да предизвикаш интерес, което се постига или с пари, или с умен и нестандартен подход, и много усилия.
Prozekcia: A как се стигна до участието във фестивала в Монреал?
БМ: За такива като мен пътят е един – по установения ред. Регламент, краен срок, документи, такса. След отказите на 12 от престижните 15 фестивала от лист „А“, тогава ми писаха от Монреал. За съжаление аз исках филмът ми да участва в конкурсна програма и трябваше да избирам къде да похарча премиерния си статут, дали да изчакам друг, по-малък фестивал… Поканата обаче дойде на 23 юли 2018 г., точно пет години след „Нощта на белия автобус“ и обсадата на Парламента. Това ме накара да реша. Заради мълчаливия отказ от НФЦ и писмения такъв от НФК не ми бяха отпуснати средства, с които да организирам промоция и реклама… На представянето на награден филм от Коста Рика например, присъстваха посланик, културно аташе, шеф на филмовия им фонд, режисьор, продуцент, актьори… Поиска ми се за миг да съм костариканец, което е странно за мен. Затова съм благодарен на приятелите ми, които разгласиха доколкото могат и филмът се срещна с публика.
Prozekcia: Кои са любимите Ви 5 филма?
БМ: „Казабланка“ – заради непреходните теми, новаторския за времето си език, който не спира да е актуален и незабравимия диалог и сценарий! Филмите на братята Коен, защото са такива, каквито са. „Любов“ на Михаел Ханеке, защото е изумително как успяваш на 76 г. да си в световния арт авангард! „Да обичаш на инат“ на Николай Волев – този филм изкова мечтата ми някой ден да правя кино, толкова далечна и непостижима за едно момче от Сливен през 1986 г. „Хана и нейните сестри“ ме накара да заобичам Америка.
Prozekcia: Благодарим!
Съжалявам, не искам да „хейтя“ върху трудът на хората, сигурен съм, че наистина са преживели доста за да се получи това, което се е получило, а именно депресиращ и негледаем продукт с преиграващ във всяка ситуация „актьор“. Не знам какво не е наред с тва пусто кино в бг-то, но и тук всяка сцена крещи „не си губи времето с мен“. И добре, че са английските титри да разбера голяма част от мънкането.