Очаквайте най-лошото

„На Силвиу му остават 5 дни преди освобождаването от дома за малолетни престъпници. Но те могат да се окажат цяла вечност.“

„Улрик е излежал 12-годишна присъда за убийство. Прехвърлил 50-те, вече е на свобода. Пред него няма бъдеще.“

„33-годишният Паул отива при личния си лекар за рецепта и му разкрива всичките си болки. Докторът е изтощен от собствените си брачни и финансови неудачи…“

„…Тя е съпруга и майка, която пощурява, след като се влюбва. …нейният стабилен, уреден и щастлив живот започва да ù изглежда като непоносима безсмислена измама, с която тя изневерява на дълбоката си същност.“

„Томи и Ребека се обичат страстно, но той загива при катастрофа.“

Ако продължавате да четете, това сме ние с Теменуга в опит да изберем какво да гледаме от програмата на Международния София филм фест.

Какво да ви препоръчаме? Една „драма разиграваща се на полярна станция на безлюден остров…“, една „тъжна поема за любовта, бащинството и вината – някои сцени са твърде извратени за гледане.“ Или филм за  „посттравматичния стрес и деструктивната сексуална параноя“.

Програмата е пълна с напомняния, че животът е самотна, мъчителна, безнадеждна прелюдия към смъртта. Жени срещат мъже, мъже лъжат жени, взаимно се разочароват, правят бебета – и те са нещастни.

Най-често американските провали са „търсен комерсиален успех с лош сценарий“. Това са филми претрупани със стереотипи, в които авторът губи връзка с историята за сметка на специалните ефекти, а в края зрителят остава с усещането – „това вече съм го гледал“.

А европейските провали са „лична история с лош сценарий“. Авторът смята, че колкото повече подробности от битието покаже, колкото по-мъчна е мъката, колкото по-отчайващо е отчаянието, колкото по-истински и виновен е сексът, колкото повече неловки моменти за зрителите има, толкова по-добре, защото това е истина. Но истината е, че истината се е загубила в баналностите на ежедневието. Тя е останала зад, под, отвъд това, което гледаме.

Големият грях на европейските филми е, че героите са лишени от цел. Диалозите, сцените, действията са безцелни и безрезултатни. Идва краят – защото са изтекли два часа и бюджетът е свършил, а зрителят остава с въпроса – „Това ли беше? Сериозно – това ли беше?“

Европейските “кинодейци” трудно възприемат истината, че между банална история разказана интересно и оригинална история разказана лошо – хората винаги избират първото.

И утре някъде ще вали, някъде ще е жега, някъде ще е студ, а на много места ще е глад. И утре статистиката ще продължава да показва, че хората просто умират. Както пише Жан Тьоле в „Магазин за самоубийци“:

„Животът е такъв, какъвто е. Независимо какъв ни се струва. И той си има своите несръчности и несъвършенства. Няма смисъл да му придиряме прекомерно. Но струва ли си поради това да си пожелаем смъртта? По-добре да приемаме нещата откъм добрата им страна.“

Затова ние ще ходим само на комедии. Няма много, май са само 4 – избрахме тези:
Skeletons 2006 (Скелети), Elvis & Madona 2010 (Елвис и Мадона), Tamara Drewe 2009 (Тамара Дрю).

Разбира се, гледайте Black Swan 2010 (Черният лебед), и 127 Hours 2010 (127 часа), казахме ви го отдавна. И да – ще се опитаме да гледаме Pina 2010 (Пина) на Вим Вендерс, ако ни оставите билети. Ако не ни, ще отидем да ядем торта.