Citizenfour 2014 (Гражданин четири) е важен филм. Толкова важен, че дори взе Оскар за документално кино – 2015. Но на вас не ви пука за него. Не се притеснявайте – на повечето хора също.
Продуцентът и режисьор Лаура Пойтрас ни прави свидетели на исторически момент. Това, което виждаме не е блестящо, величествено или грандиозно. То се случва за осем дни в малка хотелска стая в Хонконг. Пойтрас се озовава там след криптирана кореспонденция с анонимен източник, който се идентифицира като Citizenfour. Едно от съобщенията му до нея гласи:
Звучи като роман на Робърт Лъдлъм или Том Кланси, но е реалност. Лаура и двама разследващи журналисти – Глен Гринуалд и Юън Макаскил, се озовават лице в лице с Едуард Сноудън.
Докато десетина служби по света търсят американския „супер шпионин”, който всъщност е просто IT, той ще разкаже неща, от които ще ви прилошее – поне за малко. Като ви мине ще си зададете 3 въпроса.
Подслушват ли ме? Мога ли да се защитя? Герой ли е Сноудън или двоен агент?
Кратките отговори първите два въпроса са: „Да” и „Не”.
Да – подслушват ви.
Или поне могат да ви подслушват, ако пожелаят. Това, което Агенцията за национална сигурност на САЩ има право да събира законно за американските граждани са метаданни. Това е информация за самата информация.
Ако сте направили снимка, метаданните биха били: датата, часа и мястото, на което сте снимали, посоката и разстоянието на камерата… Но не и самата снимка.
Ако сте се обадили по телефона: датата, часа и мястото на обаждането, на кого сте се обадили, продължителността на разговора… Но не и самият разговор.
Ако не сте американски граждани, тогава Агенцията ще открадне личната ви информация, защото това правят разузнавателните служби по принцип.
Можете ли да се защитите?
Можете – ако живеете в землянка в Кандахар или в Съевата дупка – без интернет, телефон и електричество. Нещо, което няма да направите. Нито ще станете гениален програмист и хакер, който знае как да заличава следите си.
Сноудън ще ви шашне: Агенцията може да следи едновременно 1 000 000 000 телефонни разговора. И това само от един свой център. Има 20 подобни центъра и се строят още. Някои са извън САЩ – приети са с ясното съзнание и дори по молба от Великобритания, Франция, Германия. Които след това разиграват сцени на възмущение, че ги подслушват.
Герой или двоен агент?
Псевдонимът на Сноудън е Citizenfour – Гражданин четири, защото, не е първият човек от редиците на Агенцията, който алармира обществото. Ед ще се сравни с хидра – чудовището, което не можете да убиете, защото на мястото на всяка отсечена глава израстват три нови.
Мата Хари, Олдрич Еймс, Ким Филби, Робърт Хансен – има много хора, които решават да сменят отбора, движени от пари, идеология, секс, страх или его. Във филма ще видим един от тях – Джулиан Асанж, който се опитва да помогне на Сноудън да избяга във Венецуела или Еквадор.
Сноудън не е движен от същото, което движи Асанж. Асанж е уверен, агресивен, даже психопат, той копнее да е в светлината на прожекторите. Мечтае хората да говорят за него и той да им говори. Сноудън създава усещането за тих, срамежлив, изчервяващ се, когато се представя млад мъж.
Едно от първите неща, които сам ще подчертае е, че постъпката му е за доброто на обществото и гражданите. И журналистите трябва да се съсредоточат върху голямата тема, а не върху неговата персона. Това, което „те” ще се опитат да направят веднага, след като разберат, че съм говорил с вас – казва Сноудън – е да пренесат фокусът към мен, а не към същественото.
Едуард говори с фрази, които сякаш е репетирал – дни на ред. Той дава цялата информация, която има (по собствените му думи) на журналистите, защото смята, че те трябва да решат какво да публикуват. Асанж си играеше с обществения интерес и капитализира вниманието – на час по лъжичка. Сноудън казва, че го прави, защото няма желани и компетентност да отсява информацията.
Но това е парадокс.
Защото постъпката му показва, че е уверен в своята „компетентност” да реши и предаде важна секретна информация, която ще попадне на места като Русия и Китай, които не са рай за принципите, които твърди, че сам изповядва. Ако не дълбоко нарцистично, това е доста наивно и лицемерно.
Едуард е на 28, един от журналистите ще се изненада колко е млад – Очаквах 50-годишен мъж, ще му каже той. Тази детинска лекомисленост и идеализъм ще изскочат на няколко места, примесени с откровен страх. Например в сцената, когато Сноудън трябва да напусне хотелската стая и се опитва да се дегизира.
Виждате дете, което е чело много комикси и се е вкарало във филм, в който се бори с: „най-голямото оръжие за потисничеството в историята на човечеството” – по собствените му думи. Но докато си е представяло, че лети из хола, детето е счупило любимата ваза на майка си, а сега чува стъпките й по коридора. Пътят към ада е покрит с добри намерения.
Citizenfour 2014 инициира важен разговор, без да се опитва да заема страни или отсъжда. С няколко малки и абсурдни изключения, като театралната размяна на тайни бележки пред камерата в края на филма, получаваме само фактите, които сами трябва да обмислим. Това вече е рядкост, дори в докуемнталистиката.
Мнението ми в едно изречение:
Въздействащ съюз на документалистика с репортажна журналистика.
________________________________________________
*Quis custodiet ipsos custodes? е фраза използвана от Ювенал в шестият му сатир. Оригиналният контекст на въпроса е свързан с контролирането на съпругата и осигуряването на брачна вярност. Днес въпросът се свързва с теми като диктатурата, полицейската държава, съдебната корупция и случаите, когато има превишаване на законовите правомощия.