Младост

Защо Паоло Сорентино, който е млад мъж, предпочита да прави филми за стари мъже е загадка. Много красива загадка.

Youth 2015 (Младост) е последният филм на Сорентино и е част от Киномания 2015. Филмът разчита на златни актьори – Майкъл Кейн, Харви Кайтел, Рейчъл Вайс и Джейн Фонда. Както и будистки монах, и няколко истински музиканти, които играят себе си. Най-значима е ролята на Палома Фейт.

А това не е ли… да, бе прилича… не е възможно… но да, той е… или не е… Диего Марадона!?

Майкъл Кейн е в главната роля. Той е оттеглил се от „активния живот” и сцената композитор и диригент. Характерът му е близък до този на Иън Маккелън в Mr. Holmes 2015 (Г-н Холмс), също част от програмата на Киномания.

Кейн  играе с майсторство и удоволствие.

Харви Кайтел е най-добрият приятел, известен режисьор, който се опитва да направи последния си шедьовър.

Като майстор, той е заобиколен от група чираци и калфи – млади сценаристи. Образите им са клиширани, но смешни – интелектуалецът, шегаджията, срамежливият, красавецът и момичето. Чрез тях получавате различни гледни точки към живота.

Рейчъл Вайс има две професии – дъщеря и асистент на композитора. И двата момента, в които се разсмях от сърце бяха след размяна на реплики между нея и Кейн.

Четвъртият важен герой не е Джейн Фонда, а сантименталността. Въздишки и погледи, сълзи, и носталгия, скръб, душевни вълнения, спомени, фантазии, сънища, и кошмари.

Филмът се опитва да завърже няколко философски разговора, но не може. Италианците не са философи, те са художници. Винаги биха предпочели да потопят тялото си в чувственото удоволствие, а не в мисловното.

Сорентино го доказва във всеки кадър. А е пълно с кадри – кой от кой по-композиран, по-нагласен, по-живописен.

Режисьорът създава барок кино. Комбинира визуално великолепие с хиперболизирана емоционална драматичност.

Не си спомням кога и къде, но някъде и преди време гледах интервю на италиански куратор работещ за Музея на модерното изкуство в Ню Йорк (MoMA). Дамата каза нещо, с което се съгласявам – италианците нямаме велики модерни артисти, но имаме най-добрите дизайнери.

Този пир на стилизираното пречи да се постигне интелектуална дълбочина. И не само това, но на места има обратен ефект – ситуациите са фалшиви, героите предсказуеми.

Това допълнително се усилва от езика. Английският не е нито майчин, нито бащин за Паоло, който е и сценарист. Диалозите са като във филм на Серджо Леоне, опростени и тътрести. Обречени да не докоснат богатството и щедростта на езика на Шекспир и Уайлд.

Youth 2015 е продължение – макар малко мързеливо, на La grande bellezza 2013 (Великата красота). Докато го гледах обаче си мислех за Фелини. Не съм специалист по филмите на маестрото – и Галина, и Rozix ме превъзхождат, но 8 1/2 1963 бе в главата ми. И там героят е на санаториум, и там има много меланхолия, и там историята е заменена от оргия на визуални метафори. Изблик на теми, моменти, петна, мисли, подхвърляния.

Мнението ми в едно изречение:

Това е изкуство – може да ви хареса, а може и да не ви, но не може да го пренебрегнете.

 

*По изключение постваме два трейлъра, защото демонстрират, че филмът може да се „продаде“ и като уютна драма със смешни елементи, и като студен, претенциозен, естетизиран, галериен филм. Гледайте го.