Двойно ревю: един филм, гледан от двама души, които независимо един от друг пишат (кратко) за него. Поне този филм го заслужава.
Rozix: Един английски филм за четене
Попаднах на чудесен английски филм от 1987 г. с Антъни Хопкинс, Ан Банкрофт и Джуди Денч – „Чаринг крос роуд 84“.
Очарователна история, която днес на мнозина би се сторила ужасно демоде.
Защото разказва за четене на книги, писане на писма и отупване на прах от овехтели томчета в антикварна книжарница. В наши дни четенето на книги и писането на писма са рядко екзотични занимания като владеенето на мъртви езици.
Историята лъкатуши между Лондон и Ню Йорк от края на 40-те до началото на 70-те г. Проследява кореспонденцията между двама души, за които книгите са не просто начин на живот, а самият живот.
Тя (Ан Банкрофт) е американска писателка-стара мома със страст към английската литература и вкус към добрия джин. Живее в претрупан с книги апартамент в Ню Йорк и копнее за поредната. Ню Йоркските книжарници, обаче, не предлагат кой знае какъв избор от английски автори и мис Хелън Ханф пише до малка антикварна книжарница в Лондон с молба да й доставят желаните томчета питателна британска литература.
Това слага началото на 20-годишна кореспонденция с главния продавач на книжарницата Франк Доел (в ролята Антъни Хопкинс). Той е тих, затворен и примерен англичанин с безцветна съпруга-домакиня (Джуди Денч е много правдоподобна като лелка).
Франк редовно зарежда Хелън с антикварни британски книги, някои от които намира трудно и с голямо закъснение. Тя, от своя страна, го зарежда със забавни, саркастични и остоумни писма, които много скоро се превръщат в истинско епистоларно приятелство.
Началото на кореспонденцията им съвпада с най-бедните години на Великобритания веднага след края на Втората Световна война. Липсват елементарни хранителни продукти и всякакви други стоки от първа необходимост. Хората рядко ядат месо, дори яйцата са лукс, копринените дамски чорапи невъзможна мечта.
Бедните англичани, обаче, съсипани от войната, с разбита икономика и окаяни финанси, са богати на нещо друго – книги, литуратура, култура. И Франк изпраща на американската си приятелка отвъд океана точно това – духовна храна, също толкова екзотична и немислимо луксозна като месото, яйцата и копринените чорапи, които липсват на него и семейството му.
Хелън, в замяна на духовната храна, му изпраща … просто храна. Големи колети с хранителни продукти – пресни яйца, месо, консерви, копринени чорапи. От Лондон – книгите, от Ню Йорк – шунката. От бедна следвоенна Европа – култура, от богата процъфтяваща Америка – вкусотии в кутии.
Няма да разказвам повече, ще оставя останалото на Любомир. Завършвам с цитат на Еразъм Ротердамски – „Моята родина е там, където е библиотеката ми“. Ан Банкрофт и Антъни Хопкинс ги делеше цял океан, но имаха обща родина.
Lubomir: От брак по сметка, през брак по любов, до „Имате поща“ и забърсването надясно
Нека да ви разкажа историята си с онлайн срещите. Историята ще е изчерпателна, но кратка.
Първият и единствен онлайн профил за срещи, който съм имал бе създаден от Нуша, преди… може би повече от 10 години.
Спомням си, че тогава имаше мобилни телефони, но нямаше Facebook, Twitter, LinkedIn и Tinder. Вместо последното имаше сайтове за запознанства – мисля, че бяха само два. Та, в единия от тях моята колежка – без мое знание, бе направила профил. Когато на следващия ден усмихнато го съобщи, тя предизвика заслужена реакция – гняв. Който бързо се изпари, след съобщението, че смешният профил – и то без снимка, бе зарибил цели ДВЕ! жени.
Едната жена харесваше филмите на Терънс Малик, а другата бе красива. Красива по един сладникаво очевиден начин. Изтрих профила. Но преди да го направя един от колегите се обади на красивата жена и я покани на кафе. Оказа се, че тя е проститутка. Това е.
Днес, благодарение на новите технологии за 20 минути можете да намерите някой готов да ви направи… каквото поискате – безплатно. Сексът е не просто лесен, достъпен, удобен и постижим, той е обезценен. Девалвиран е по-зле от зимбабвийски долар. Няма никакво значение.
Едно време, дори да сте много добър в свалките, можехте да се срещате с 3-4 жени едновременно. Сега стотици хиляди са под пръстите ви. Четох, че в Щатите дори има игра – кой пръв ще удари 100-цата, ще спи със 100 души в рамките на година. В миналото 100 души е било постижимо само за Чингис хан или някой султан, или Калигула. Трябвало е да направиш империя, преди да удариш 100-цата, сега е достатъчно да имаш никнейм и електронен адрес.
Едно време хората са се борили за тези, които обичат – с другите мъже, с родителите, с обществото, с класата, с църквата, с волята на феодала… с дракони. Сега просто забърсваш с пръст надясно и готово!
Това не може да е здравословно. Или хигиенично. Изключено е.
Ако връзките са толкова лесни, защо всички са депресирани? Целият този обилен избор ни прави нещастни, защото колкото по-голям е той, толкова по-невъзможен е.
Отивате да си купите кецове. В магазина има 10 модела, вие избирате един. Най-вероятно, той ще ви харесва, когато излезете от магазина. Ако обаче в магазина има 1000 модела, ще се почувствате объркани. Дори и да изберете, след като сте огледали 300 чифта, няма да харесвате това, което сте избрали. Защото ще си мислите, че не сте видели останалите 700. Сред тях сигурно има нещо по-добро.
Тук „на помощ“ ви идват алгоритмите. Ако създадете подробен профил какво точно харесвате – стил, цвят, ширина, дължина, тегло… ще намерим веднага перфектния чифт за вас. Извинете, човек за вас.
Проблемът е, че когато правите алгоритми, вкарвате в схемата себе си. Повечето хора в апликациите за запознанства търсят себе си. И евтин секс, разбира се.
Когато правите профил в Тinder вие убивате нещо важно за еволюцията и любовта – случайността. Възможността да срещнете човек, който не влиза в алгоритъма.
84 Charing Cross Road 1987 е филм за любовта родена от случайността. И писмата. И книгите. Двама души се срещат – без дори да са се виждали и се обичат, дори без да са се докосвали. Без да са си давали звезди, лайкове и сърчица с емотикони. Без да си направили дори едно селфи.
Искате ли да се влюбите така? Невъзможно е. Никой вече не пише писма. Или чете книги.
А това стихотворение на Йейтс ни е любимо:
Не ми харесва израза „Никой вече не чете книги“.. Това означава че ти самия не го правиш..или и другите, които пишат тук.Е може би не четете, но аз все още да.