През 1777 Томас Джеферсън предлага този щатски закон за Вирджиния: Който бъде намерен виновен за изнасилване, полигамия или содомия да бъде наказван. Ако е мъж, чрез кастрация; ако е жена, като се изреже дупка в носа й – не по-малка от половин инч в диаметър.
Законът не е приет.
Защото е садистичен? Не. Отхвърлен е, защото е хуманен. Джеферсън е определен като „твърде милостив“. Наказанието, което е смятано за нормално е смърт.
Mapplethorpe: Look at the Pictures 2016 е документален филм-изследване на живота и творчеството на фотографа Робърт Мейпълторп (1946–1989). Живот пълен със секс, наркотици и рокендрол. Творчество, не по-малко хедонистично и скандално.
Кариерата на Мейпълторп е движена от три енергии – амбиция, либидо и завист. Завистта е към Анди Уорхол. Мейпълторп преследва славата му, приятелите му, парите му. До голяма степен копира модела му за успех. В началото Уорхол не допуска Робърт в групичката си готини деца.
Това се променя, когато фотографът си намира богат спонсор и любовник – Сам Уогстаф. Уогстаф купува първото професионално оборудване на Мейпълторп, подарява му жилище в Ню Йорк. Част от „сделката“ е и вирус, който ще убие Робърт, когато е на 42.
Амбицията на Мейпълторп е достойна за драматично личностово разстройство. Нарцисизмът му е ясен спомен за всичките му бивши любовници. Липса на емпатия, бурна реакция при критика, почти наркоманно влечение към вниманието на другите. И разбира се – паразитизъм.
Мейпълторп експлоатира всичките си приятели и любовници – модели, актьори, журналисти, редактори и единствената жена, с която е имал официална връзка – Пати Смит. По собствените му думи – това е смисълът на човешките връзки – да използваш другите.
Либидото му е постоянно, ненаситно, неизтощимо. То е основната му творческа мотивация. А творчеството си Мейпълторп събира в три тома портфолио, озаглавени X-Y-Z.
X e за цветята: „Никой не може да снима цветя като мен“ – казва той.
Y e за портретите, те му помагат да забогатее. Той става придворен фотограф на европейски аристократи, богати наследници, корпоративни съпруги, известни музиканти, актьори, шоумени.
Z е за порнографията. Тя ще го направи известен. Мейпълторп трагично ще бъде запомнен от повечето като „оня с хуйовете“.
Енциклопедия Британика определя изкуството така: „Използването на умения и въображение в създаването на естетични обекти и среди, които могат да бъдат споделени с други“. Мейпълторп посвещава голяма част от уменията и въображението си в търсенето на перфектния пенис. Споделянето на последното с „другите“ е проблематично – поне от две хиляди години.
Повечето хора са отгледани в културна среда, която изисква от тях да практикуват телесна и духовна чистота. Това са изискванията на цивилизациите, оформени от хиндуизъм, юдаизъм, християнство, ислям. Тези религии – пише антропологът Ричард Шуедър – наблягат на етика на божественото, която е свързана с концепции като: свещена цел, традиция, святост, грях и оскверняване. Всяка една от тях прави сексуалното част от моралното. Сексът предизвиква срам, вина, гняв. Сексуалните отношения са кодифицирани, чрез табута, обичаи, закони. Сексът подхранва желание за наказание и контрол. Най-често контролът е над сексa на другите.
Чрез смелото, вулгарно, безсрамно-провокативно разработване на мъжката хомосексуалност Мейпълторп задейства защитни механизми, които са с нас от векове. Те са част от нещо, което д-р Леон Кас нарича „мъдростта на отвращението“ – това са онези неща, които често не можем да артикулираме вербално, но чувстваме като дълбоко неправилни. Например сексът между баща и дъщеря или сексът с животни, или сексът с трупове.
Защо изпитваме погнуса? Има множество философски хипотези за това. Най-вероятната причина е, че сексът включва телата ни. Телата ни често пъти могат да правя отвратителни неща. Почти всичко, което излиза от тях – в различни степени и културни традиции, поражда погнуса: кръв, пот, урина, газове, изпражнения, сополи, храчки, повръщано, семенна течност, гной… Думите ви карат да настръхнете.
Има един флуид, който е изключение – сълзите. В повечето езици има изрази като „чист като сълза“. Сълзите имат магически свойства – дават сила или живот. Според една теория е така, защото те са единственото „човешко“ в нас. Животните не плачат, сълзите ни въздигат над корените ни. Аз споделям рационалното мнение – сълзите са без миризма и без цвят. Мейпълторп не снима сълзи, той снима юмрук забит в анус.
Създава собствен стил във фотографията, който бих нарекъл порно маниеризъм. Преоткрива виртуозната техника на старите майстори, но в света на фотографията. В Z-снимките му обаче няма нищо изискано, интелектуално, изтънчено или възвишаващо душата. Поне аз не го намирам. Има техника, но няма послание.
Една от най-харесваните му актови снимки е тази – на бял и черен мъж. Белият модел ще си спомни реакцията, която снимката предизвиква. Едни ще кажат, че това е подсъзнанието – черно и спящо, и съзнанието – будно и гледащо напред. Глупости, казва моделът. Робърт почти не мислеше, когато снимаше. Няма никакво послание. Застанах така, защото вратът ми бе достатъчно дълъг, че да направим тази поза. Чрез подобни смешни моменти филмът успява да покаже фалшивия интелектуализъм и превзето плоскостъпие на елитарните среди.
Затова и прочитът ми на Робърт Мейпълторп е лишен от винена превзетост. Mapplethorpe: Look at the Pictures 2016 е историята на артистично момче, което разкопчава панталона си и извиква „Вижте!“, за да получи жадуваната награда – нашите погледи.
2 thoughts to “Мейпълторп – естетическа ерекция на амбицията”