Последното ни ревю бе за Toni Erdmann 2016 (Тони Ердман). Филм, който нарекох „български“, заради слабостите, които има. Читател (справедливо) се възмути от това, че асоциирам всеки слаб филм с български филм. Конюнкцията „лош и български“ е невярна, дори в контекста на шегата – „филмът хубав ли е или български“.
„Български филми“ не се правят само в България. Нелепият диалог, аматьорската игра, безсмислените сцени и неумението да се разказва не са запазена марка за родината. Това е истината.
В ревюто на Toni Erdmann 2016 написах също, че направилите филма трябва да четат повече Дейвид Мамет. През уикенда потърсих, намерих и преведох едно негово писмо до сценаристите на сериала The Unit 2006-2009 (Специален отряд). Смятам, че е полезно за всички, които пишат сценарии, разказват истории и правят филми.
ДО СЦЕНАРИСТИТЕ НА THE UNIT
Привет.
Един проблем се избистри, докато се учим как да пишем това шоу.
Проблемът е: разликата между *ДРАМА* и *НЕ-ДРАМА*. Нека разясня.
Всички – работещи по сериала, крещят, че трябва да го направим ясен и чист. Ние сме натоварени – така изглежда, със задачата да наблъскаме бая *ИНФОРМАЦИЯ* в малко време.
Нашите приятели. Пингвините (Мамет има предвид „костюмарите“ от студиото – бел.пр.), мислят, че сме наети по тази причина – да комуникираме *ИНФОРМАЦИЯ* – така ни се струва и на нас.
Отбележете си: ЗРИТЕЛИТЕ НЯМА ДА СИ ПУСНАТ ТЕЛЕВИЗОРА, ЗА ДА ГЛЕДАТ ИНФОРМАЦИЯ. Вие няма да го направите. Аз няма да го направя. Никой няма и не ще го направи. Зрителите ще си пуснат телевизора и ще го оставят включен, за да гледат драма.
Въпрос: КАКВО Е ДРАМА?
Драма е пътешествието на героя по път осеян с трудности, които му пречат да постигне конкретна, *НАЛЕЖАЩА* цел.
Така че: Ние, сценаристите, трябва да задаваме – *ЗА ВСЯКА ЕДНА СЦЕНА*, три въпроса:
1) КОЙ КАКВО ИСКА?
2) КАКВО ЩЕ СТАНЕ, АКО НЕ ГО ПОЛУЧИ?
3) ЗАЩО СЕГА?
Отговорите на тези въпроси са лакмус. Използвайте ги и те ще ви кажат дали сцената е драматична или не.
АКО СЦЕНАТА НЕ Е ДРАМАТИЧНА, ТЯ НЯМА ДА БЪДЕ ИЗИГРАНА ДРАМАТИЧНО.
Няма магически прах, който да поправи скучна, безполезна, претрупана или просто информационна сцена, след като сте я написали. *ВИЕ* – сценаристите, отговаряте за това *ВСЯКА* сцена да е драматична.
Ако сцената ви отегчава, докато я четете, бъдете сигурни, че *ТЯ* ще отегчи и актьорите. А след това ще отегчи и зрителите. И всички ние ще останем без работа.
Някой трябва да направи сцената драматична. Това не е работа на актьорите (тяхната работа е да са правдиви). Не е работа на режисьора. Неговата или нейната работа е да снима и да напомня на актьорите да говорят по-бързо. Това е *ВАША* работа.
ВСЯКА СЦЕНА ТРЯБВА ДА Е ДРАМАТИЧНА. ТОВА ОЗНАЧАВА, ЧЕ: ГЛАВНИЯТ ГЕРОЙ ТРЯБВА ДА ИМА ПРОСТА, ЯСНА, НАЛЕЖАЩА НУЖДА, КОЯТО ГО КАРА ДА СЕ ПОЯВИ В СЦЕНАТА.
Всяка сцена, която не придвижва действието напред или е самостоятелна (съществува заради самата себе си) – е или ненужна, или неправилно написана.
Да, но, да, но, да, но – ще кажете вие: Нали трябва да вкараме в сценария цялата тази *ИНФОРМАЦИЯ*?
И отговорът ми е: *ИЗМИСЛЕТЕ НАЧИН*. Всеки смотаняк в син костюм е научен да казва: „Искам да знам повече“, „Кажи ми повече за героя“.
Ако пишете, за да ощастливявате смотаняците в сини костюми, скоро и вие, и те ще станете безработни.
РАБОТАТА НА СЦЕНАРИСТА Е ДА НАКАРА ЗРИТЕЛИТЕ ДА СЕ ЧУДЯТ КАКВО ЩЕ СТАНЕ.
*НЕ Е* да обяснява какво са гледали преди малко или да им *ПОДСКАЗВА* какво ще се случи след това.
Да, но, да, но, да, но – пак ще кажете вие.
И аз ще кажа: *ИЗМИСЛЕТЕ НАЧИН*.
Как да намериш баланс между това да покажеш твърде малко или твърде много? Това е съществената задача на сценариста. И умението да го направи е това, което го различава от по-нисшите видове, облечени в сини костюми.
ИЗМИСЛЕТЕ НАЧИН.
Погледнете си бележките. Ако в сценария ви пише „Боб и Сю обсъждат…“, това не е драматична сцена.
ВСЕКИ ПЪТ, КОГАТО ГЕРОЙ КАЗВА НА ДРУГ: „КАКТО ЗНАЕШ“ – СЦЕНАТА Е БОКЛУК.
Не пишете боклуци. Напишете завладяваща три, четири, седем-минутна сцена, която придвижва историята напред. И скоро ще можете да си купите голяма къща в Бел Еър и да наемете някой друг да живее в нея вместо вас.
ЗАПОМНЕТЕ: ПИШЕТЕ ЗА ВИЗУАЛНА МЕДИЯ.
Повечето телевизионни сценарии, нашите също, звучат като радио пиеси. *КАМЕРАТА* МОЖЕ ДА РАЗКАЗВА ВМЕСТО ВАС. ОСТАВЕТЕ Я ДА ГО НАПРАВИ.
Какво *ПРАВЯТ* героите. Какво вършат с ръцете си, какво четат. Какво гледат по телевизора. Какво *ВИЖДАТ*.
АКО СИ ПРЕДСТАВИТЕ, ЧЕ ГЕРОЯТ НЕ МОЖЕ ДА ГОВОРИ И НАПИШЕТЕ СЦЕНАТА КАТО ЗА НЯМ ФИЛМ – ТОГАВА ЩЕ ПИШЕТЕ СТРАХОТНА ДРАМА.
Ако се лишите от патерицата на речта, ще се научите да работите в нова среда. Ще се научите да разказвате в картини.
Това е умение. Никой не го прави естествено. Трябва да се научите, но трябва да *ЗАПОЧНЕТЕ*.
ПРИКЛЮЧВАМ С ТАЗИ МИСЪЛ: ПОГЛЕДНЕТЕ СЦЕНАТА И СЕ ЗАПИТАЙТЕ: ДРАМАТИЧНА ЛИ Е? *СЪЩЕСТВЕНА* ЛИ Е? НЕОБХОДИМА ЛИ Е? ПРИДВИЖВА ЛИ ДЕЙСТВИЕТО НАПРЕД?
Отговорете честно.
Ако отговорът е „Не“, напишете я отново или я махнете. Ако имате въпроси, обадете ми се.
С обич,
Дейвид Мамет
Санта Моника, 19 октомври 2005
Текстът е със съкращения, оригиналът е тук
3 thoughts to “Писмо на Дейвид Мамет до сценаристите”