Писмо на Дейвид Мамет до сценаристите

Последното ни ревю бе за Toni Erdmann 2016 (Тони Ердман). Филм, който нарекох „български“, заради слабостите, които има. Читател (справедливо) се възмути от това, че асоциирам всеки слаб филм с български филм. Конюнкцията „лош и български“ е невярна, дори в контекста на шегата – „филмът хубав ли е или български“.

„Български филми“ не се правят само в България. Нелепият диалог, аматьорската игра, безсмислените сцени и неумението да се разказва не са запазена марка за родината. Това е истината.

В ревюто на Toni Erdmann 2016 написах също, че направилите филма трябва да четат повече Дейвид Мамет. През уикенда потърсих, намерих и преведох едно негово писмо до сценаристите на сериала The Unit 2006-2009 (Специален отряд). Смятам, че е полезно за всички, които пишат сценарии, разказват истории и правят филми.

ДО СЦЕНАРИСТИТЕ НА THE UNIT

Привет.

Един проблем се избистри, докато се учим как да пишем това шоу.

Проблемът е: разликата между *ДРАМА* и *НЕ-ДРАМА*. Нека разясня.

Всички – работещи по сериала, крещят, че трябва да го направим ясен и чист. Ние сме натоварени – така изглежда, със задачата да наблъскаме бая *ИНФОРМАЦИЯ* в малко време.

Нашите приятели. Пингвините (Мамет има предвид „костюмарите“ от студиото – бел.пр.), мислят, че сме наети по тази причина – да комуникираме *ИНФОРМАЦИЯ* – така ни се струва и на нас.

Отбележете си: ЗРИТЕЛИТЕ НЯМА ДА СИ ПУСНАТ ТЕЛЕВИЗОРА, ЗА ДА ГЛЕДАТ ИНФОРМАЦИЯ. Вие няма да го направите. Аз няма да го направя. Никой няма и не ще го направи. Зрителите ще си пуснат телевизора и ще го оставят включен, за да гледат драма.

Въпрос: КАКВО Е ДРАМА?

Драма е пътешествието на героя по път осеян с трудности, които му пречат да постигне конкретна, *НАЛЕЖАЩА* цел.

Така че: Ние, сценаристите, трябва да задаваме – *ЗА ВСЯКА ЕДНА СЦЕНА*, три въпроса:

1) КОЙ КАКВО ИСКА?
2) КАКВО ЩЕ СТАНЕ, АКО НЕ ГО ПОЛУЧИ?
3) ЗАЩО СЕГА?

Отговорите на тези въпроси са лакмус. Използвайте ги и те ще ви кажат дали сцената е драматична или не.

АКО СЦЕНАТА НЕ Е ДРАМАТИЧНА, ТЯ НЯМА ДА БЪДЕ ИЗИГРАНА ДРАМАТИЧНО.

Няма магически прах, който да поправи скучна, безполезна, претрупана или просто информационна сцена, след като сте я написали. *ВИЕ* – сценаристите, отговаряте за това *ВСЯКА* сцена да е драматична.

Ако сцената ви отегчава, докато я четете, бъдете сигурни, че *ТЯ* ще отегчи и актьорите. А след това ще отегчи и зрителите. И всички ние ще останем без работа.

Някой трябва да направи сцената драматична. Това не е работа на актьорите (тяхната работа е да са правдиви). Не е работа на режисьора. Неговата или нейната работа е да снима и да напомня на актьорите да говорят по-бързо. Това е *ВАША* работа.

ВСЯКА СЦЕНА ТРЯБВА ДА Е ДРАМАТИЧНА. ТОВА ОЗНАЧАВА, ЧЕ: ГЛАВНИЯТ ГЕРОЙ ТРЯБВА ДА ИМА ПРОСТА, ЯСНА, НАЛЕЖАЩА НУЖДА, КОЯТО ГО КАРА ДА СЕ ПОЯВИ В СЦЕНАТА.

Всяка сцена, която не придвижва действието напред или е самостоятелна (съществува заради самата себе си) – е или ненужна, или неправилно написана.

Да, но, да, но, да, но – ще кажете вие: Нали трябва да вкараме в сценария цялата тази *ИНФОРМАЦИЯ*?

И отговорът ми е: *ИЗМИСЛЕТЕ НАЧИН*. Всеки смотаняк в син костюм е научен да казва: „Искам да знам повече“, „Кажи ми повече за героя“.

Ако пишете, за да ощастливявате смотаняците в сини костюми, скоро и вие, и те ще станете безработни.

РАБОТАТА НА СЦЕНАРИСТА Е ДА НАКАРА ЗРИТЕЛИТЕ ДА СЕ ЧУДЯТ КАКВО ЩЕ СТАНЕ.
*НЕ Е* да обяснява какво са гледали преди малко или да им *ПОДСКАЗВА* какво ще се случи след това.

Да, но, да, но, да, но – пак ще кажете вие.

И аз ще кажа: *ИЗМИСЛЕТЕ НАЧИН*.

Как да намериш баланс между това да покажеш твърде малко или твърде много? Това е съществената задача на сценариста. И умението да го направи е това, което го различава от по-нисшите видове, облечени в сини костюми.

ИЗМИСЛЕТЕ НАЧИН.

Погледнете си бележките. Ако в сценария ви пише „Боб и Сю обсъждат…“, това не е драматична сцена.

ВСЕКИ ПЪТ, КОГАТО ГЕРОЙ КАЗВА НА ДРУГ: „КАКТО ЗНАЕШ“ – СЦЕНАТА Е БОКЛУК.

Не пишете боклуци. Напишете завладяваща три, четири, седем-минутна сцена, която придвижва историята напред. И скоро ще можете да си купите голяма къща в Бел Еър и да наемете някой друг да живее в нея вместо вас.

ЗАПОМНЕТЕ: ПИШЕТЕ ЗА ВИЗУАЛНА МЕДИЯ.

Повечето телевизионни сценарии, нашите също, звучат като радио пиеси. *КАМЕРАТА* МОЖЕ ДА РАЗКАЗВА ВМЕСТО ВАС. ОСТАВЕТЕ Я ДА ГО НАПРАВИ.

Какво *ПРАВЯТ* героите. Какво вършат с ръцете си, какво четат. Какво гледат по телевизора. Какво *ВИЖДАТ*.

АКО СИ ПРЕДСТАВИТЕ, ЧЕ ГЕРОЯТ НЕ МОЖЕ ДА ГОВОРИ И НАПИШЕТЕ СЦЕНАТА КАТО ЗА НЯМ ФИЛМ – ТОГАВА ЩЕ ПИШЕТЕ СТРАХОТНА ДРАМА.

Ако се лишите от патерицата на речта, ще се научите да работите в нова среда. Ще се научите да разказвате в картини.

Това е умение. Никой не го прави естествено. Трябва да се научите, но трябва да *ЗАПОЧНЕТЕ*.

ПРИКЛЮЧВАМ С ТАЗИ МИСЪЛ: ПОГЛЕДНЕТЕ СЦЕНАТА И СЕ ЗАПИТАЙТЕ: ДРАМАТИЧНА ЛИ Е? *СЪЩЕСТВЕНА* ЛИ Е? НЕОБХОДИМА ЛИ Е? ПРИДВИЖВА ЛИ ДЕЙСТВИЕТО НАПРЕД?

Отговорете честно.

Ако отговорът е „Не“, напишете я отново или я махнете. Ако имате въпроси, обадете ми се.

С обич,
Дейвид Мамет

Санта Моника, 19 октомври 2005

Текстът е със съкращения, оригиналът е тук