Опитай пак, Тони

Toni Erdmann 2016 (Тони Ердман) бе номиниран за Оскар за Най-добър чуждестранен филм 2017 и е част от програмата на София филм фест.

Филмът направи премиерата си миналата година на Фестивала в Кан, където изненадващо бе изваден от категорията в която бе, за да влезе в директна борба за Златна палма. Критиците в Европа го приемат радушно, дадоха му и няколко награди. Рейтингът му в Metascore е 93%. Влезе – макар и на последно място, в класацията на BBC: Топ 100 на 21 век.

Синопсис

Бащата (Петер Симонишек) е разведен и пенсиониран учител по музика. Старо хипи с вкус към шеги и магарии. След като любимото му куче умира от старост, той решава да възобнови загубения контакт с дъщеря си.

Дъщерята (Сандра Хюлер) работи в петролна корпорация, която се занимава с аутсорсинг в Румъния.

Бащата решава да изненада дъщерята и да я посети в Букурещ. Дъщерята е изненадана, но неприятно. Тя се срамува от баща си. Страхува се, че той ще я изложи пред шефовете и колегите. След безуспешен опит за близост бащата си отива. Но се връща – маскиран с изкуствени зъби и перука.

Това е Тони Ердман, бизнесмен. Дъщерята съзнава, че е фарс, но се включва в него.

Защо филмът работи за критиците, но не и за публиката?

Реакцията на публиката е WTF! Филмът е 48-ият най-гледан в Германия за миналата година. Пред него има други 5 немски филма. Демек, не е гледан дори в собствената си страна, където престижните медии го заливат със суперлативи. Така е, защото критиците оценяват идеята за филма, а зрителите оценяват филма.

Идеята за филма

Е силна и провокираща размисъл. Всеки модерен човек, който работи на бюро в офис би се свързал с нея. Аз бих се свързал с нея.

Темата е алиенацията. Entfremdete Arbeit (отчуждение в работата), терминът предложен още от Карл Маркс, за да обясни безсилието по отношение на собствената съдба, чувството за липса на цел.

Можем да отидем и по-далеч. Toni Erdmann 2016 е филм за влиянието на глобализацията, която унищожава локалните култури и ги замества с клинична корпоративна култура. Която се отличава с аемоционалност, ригидност, фригидност и беден речник. Замислете се, баща и дъщеря германци се опитват да общуват – в Румъния, докато говорят развален английски.

Светът на дъщерята е по Кафка – пълен с празни хора, празни разговори, стерилни срещи и аутсорсната човечност. Хора, които нямат чувство за хумор, защото ако имат, могат да обидят някого. Хора без мнение, защото мнението злепоставя. Хора живеещи в перманентен конфуз и боязън. Хора мишки, хора плъхове. Ти не си човек – казва бащата на дъщеря си.

Дъщерята е обладана, скована от зли духове. Затова бащата извършва екзорсизъм – идва на гости облечен с български кукерски костюм, който изпъжда офисните таласъми. В това има потенциал за класика. За силен коментар или саркастична комедия на неловкото – в стил The Office (Офисът), но уви.

Това, което се получава е български филм

2 часа и 45 минути български филм. Toni Erdmann 2016 е регистриран като „Комедия-Драма“, но не предлага нито едното, нито другото. Мъртва драма и потресаващ германски „хумор“, потвърждаващ стереотипа, че тези хора нямат чувство за хумор.

Режисьорката Марен Аде трябва да чете повече Дейвид Мамет. Той ще я научи, че винаги трябва да се пита: Тази сцена има ли смисъл? Придвижва ли действието напред? Казва ли нещо ново за героя или повтаря нещо, което зрителят вече знае? Зрителят ще иска ли да види следващата сцена или ще си погледне часовника?

Веднага давам пример. Дъщерята е вкъщи и си говори сама, докато се приготвя. Шепти си речта, която трябва да изнесе на предстоящата важна презентация.

В Michael Clayton 2007 (Майкъл Клейтън) Тилда Суинтън има същата сцена. Тя представя героинята. Казва ни толкова много неща. Суинтън е потна, тихо паникьосана, очевидно ще прави нещо важно и трябва внимателно да подбере думите си. Сцената е въздействаща и… достатъчна.

В Toni Erdmann 2016 сцената е мушната вяло между други сцени, без каквато и да е драма. Когато правиш филми работиш за зрителя, а не за критиците или комисията, която ти е одобрила субсидията. Зрителите не гледат информация, те гледат драма.

Мога да опиша Toni Erdmann 2016 с една немска дума – Fremdscham, това е тягостно чувството за срам, което изпитвате, когато някой друг става за срам, но не го съзнава. Неудобството, че присъствате на някоя водевилна церемония или сте трезви на караоке, или гледате български политик, който говори английски.

Мнението ми в едно изречение:

Добра идея, неумело изпълнена в решително надценен резултат.

Свързани публикации:

Много надценени филми или поне 13 от тях

Критически дисонанс – 5 филма, обичани от критиците, но не от мен и обратното