Дженифър Пийдъм, режисьорът на Sherpa 2015 (Шерпа), ни предлага наслада за очите и може би ушите.
Mountain 2017 (Планина) е амалгама от четири компонента, която на моменти става миш-маш.
Фотография
Планини, канари, върхове, зъбери и чукари, водопади, листопади, и ледени каскади. Колкото по-голям и модерен монитор имате, толкова по-добре.
Ще видите едни от най-красивите, величествени и грандиозно-монументално-чудовищни кадри на топографско-релефната земна форма. Те будят възхищение, възторг и захлас, страх, ентусиазъм и радост, че си жив, че си землянин.
Музика
Предимно класическа струнна музика, на места Бетовен, на други – неоригинално, Вивалди, а на трети композиции на Ричард Тогнети, композиторът на саундтрака.
Целта е географско-геодезична синестезия. На места се получава, на места не чак толкова.
Уилям Дефо
Е в ролята на разказвач. Дикторските му способности – поне за мен, са съмнителни.
Гласът му – макар и специфичен, е неподходящ. Той е дрезгав, даже хриплив, имате чувството, че е пушач, който трябва да се изкашля. Това прави дикцията му неясна, тя изпитва затруднения при комплексни словосъчетания.
Текст
Той е без разказ, а е медитация, наброски, мисли, впечатления. Стилът е псевдопоетичен. Напоследък (да речем последните 5-6 години) този начин на писане е модерен. Не само в документалистиката и арт филмите, но дори и в рекламата (англо-американската, а не българската). Привиден лиризъм, чиято цел е да демонстрира, че пишещият е хем чувствителен, хем умен.
Докато камерата ни показва черни, остри зъбери, брулени от леден вятър. Текстът ни казва, че планините са “exquisite” – прелестни, изискани, елегантни, грациозни творения на природата. Което освен глупаво е и претенциозно, особено на фона на класическа музика. Текстът описва – като литературен критик, нещата, които вече виждаме. На места Уилям Дефо сякаш сам не вярва какво чете.
Мнението ми в едно изречение:
Красива гледка, която можете да гледате без звук.