Квадратът

Амбицията на Рубен Йостлунд е да прави филми, които хората да обсъждат на вечеря. Последният му филм спечели Златната палма в Кан и загуби Оскар в категория Чуждестранен филм.

Да го обсъдим.

The Square 2017 (Квадратът) разказва за моменти от живота на Кристиан, уважаван куратор в музей за модерно изкуство. Затова повечето хора смятат, че…

The Square 2017 осмива модерното изкуство

Истина е, има няколко скеча посветени на това. Например чистач от галерията замита „творба“, която се състои от купчини пепел и пръст. Апропо, много от сцените във филма са взети от реалността.

Подобни инциденти са чести. През 2014 чистачка в италианска галерия изхвърли част от експонатите, защото помислила, че са боклуци. Същото се е случвало в Tate Britain и галерия Saatchi, a през 2001 бе изхвърлена част от експозиция на Деймиън Хърст.

Модерното изкуство е боклук. Буквално.

То дава повод да бъде критикувано и заслужава да бъде подигравано. Например „Левитирана маса“ е 340-тонен къс скала, чието транспортиране отнема 11 дни. Машините, които го доставят изгарят по 567 литра бензин на вечер. Иначе – да живее екологията!

„Статичното изкуство“ струва на Los Angeles County Museum of Art 10 милиона долара. Иначе – Лос Анджелис е „столица на бедността“ в Америка. Над 1 милион бедни и почти 60 000 бездомника биха аплодирали концептуалната полюция на артиста.

Модерното изкуство е и начин да перете пари. В комедията Mickey Blue Eyes 1999 (Мики синьото око) мафията направи схема, която включваше героя на Хю Грант, служител в аукционна къща.

Съвременното изкуство е повече скандал, маркетинг и сеир, отколкото изкуство. Паоло Сорентино го взе на подбив в La grande bellezza 2013 (Великата красота). А Уди Алън се присмя на експертите по темата с 2-минутна сцена в Midnight in Paris 2011 (Полунощ в Париж). Да му отделиш 2 часа и половина е прекомерно. Тогава…

The Square 2017 осмива лицемерието на ляво-либералната интелигенция

Квадратът е арт инсталация – пространство, в което влезлите са равни и защитени от всичко. Теория за това какъв би трябвало да е светът.

Консервативният философ Роджър Скрътън забелязва, че: Интелектуалците естествено са привлечени от идеята за планирано общество, вярвайки, че именно те заслужават да го планират и управляват. Същото наблюдение има и левият критик Лионел Трилинг: „В сърцето на всеки интелектуалец е скрита надеждата за власт, жаждата да направи идеите си реалност, като ги наложи на ближните си.“

Извън утопията на квадрата – в реалността, под роклите и воалите, шалчетата, и саката се крият гладни, страхливи, завистливи и жестоки маймуни.

След помпозната реч на Кристиан, която прелива в репетирана чистосърдечност, публиката от сноби се втурва към шведската маса като гладен добитък. Главният готвач ги спира с викове – като овчар стадото си.

Взета от реалността, а не от театър на абсурда, е сцена в която претенциозен артист разказва за проекта си, а мъж от публиката – със синдром на Турет, започва да крещи „Кур!“, „Путкаааа!“, „Боклук!“ и „Покажи си циците!“ – към водещата. Понеже са „толерантни“ артърите се съобразяват с него, вместо да го помолят да напусне, докато овладее пристъпа си.

Същото се случва и с модерен шведски баща, който разнася ревящото си бебе навсякъде и деградира работния процес за всички.

Ясна е сцената с пърформанс, в който гол до кръста мъж влиза в зала с меценати и започва да се държи като Тарзан.

Човекът-маймуна агресивно антагонизира мъжете, за да утвърди доминантен статус. Публиката e благоприлична, но зад нервен смях.

Изпълнителят се опитва да изнасили една от жените. Това предизвиква сборичкване и меле. И тази сцената е вдъхновена от реалността.

Кристиан прави поредица от смешни и трагични грешки, защото се е откъснал от истинския живот. Но и поради страх, породен от предразсъдъците, които иначе публично отрича или вменява на другите. Единственото изкуство, което се практикува е това на лицемерието.

За същото разказват Cachе 2005 (Скришна игра), Get Out 2017 (Бягай) и The Meyerowitz Stories 2017 (Историята на семейство Майровиц) – единият маскиран като трилър, другият като филм на ужасите, а третият като семейна комедия.

The Square 2017 коментира отчуждението

Силата на Рубен Йостлунд не е комедията, а психологията.

Той е познавач на човешката душа. Доказа го с Force Majeure 2014 (Форсмажор), лавина от невроза, тревога и междуличностни дисонанси, които затрупват нормалното общуване между хората.

Образите и ситуациите въздействат, защото са прозрение в човека. Сцените между Кристиан и американска журналистка с която спи (Елизабет Мос) са конфузни, но отлични. Между тях няма доверие, дори след като са правили нещо интимно.

Когато за първи път пих със скандинавец ми направи впечатление колко настървено го прави. В средата на напиването си, той спря и попита дали някой има маркер. Когато се намери черен флумастер, той си запретна ръкава до лакътя и написа точния си адрес. Попитах защо го прави. Отговори ми, че това било практика в родния му град. Ако припаднеш, хората ще те качат в такси, което ще те закара на адреса написан на ръката ти. Таксиметровият шофьор щял да се самообслужи от портфейла ти и да те прибере у вас. Невероятно, нали?!

Кристиан разказва подобна история от детството си. Къде изчезна доверието между хората – ще попита той.

Животът на Кристиан и хората около него е една голяма преструвка, имитация, фалшификация. Всеки лъже всички за всичко, докато децата се изпълват с тихо презрение.

Мнението ми в едно изречение:

Отлична идея, от чието изпълнение бих отрязал поне 30 минути.

Свързани публикации:

Защо всичко е толкова политизирано?!

Защо Холивуд е пълен с леви извратеняци?

WTF, изкуство!

За пропагандата и силата на образа