Когато се освободя от това което съм, ставам това, което мога да бъда.
Лао Дзъ
Джан Имоу е може би най-известният и със сигурност най-успешният режисьор от Петото поколение на китайското кино. Поколението, което в края на ‘80-те и началото на ‘90-те години на 20 век, отваря Китай към света.
Режисьорите, които разчупват социалистическия реализъм, а някои от тях смело и категорично го отхвърлят, за да направят нов тип филми.
Филми с комплексни сюжети и герои, които чувстват и мислят самостоятелно. Филми заснети по творчески, иновативен начин. Част от тези филми са забранени в Китай, но са радушно приети на фестивалите в Берлин, Венеция и Кан.
Любим е Raise the Red Lantern 1991 (Вдигни червения фенер), едно от шест заглавия, които Имоу реализира в периода 1987-1995, с актрисата (и тогава партньорка) Гонг Ли.
Това са тихи истории, за малки герои, които живеят в провинциален Китай.
Повратен момент – за стила и начина на снимане на Джан Имоу, е Crouching Tiger, Hidden Dragon 2000 (Тигър и дракон), който печели 4 награди Оскар и още 6 номинации.
Имоу си спомня, че когато гледал филма на Анг Лий решил да се откаже от киното. Било му ясно, че започва нова ера, в която той няма какво да даде. Това решение е преосмислено, след намесата на влиятелни китайски продуценти.
Появяват се други любими филми – Hero 2002 (Герой)…
…и House of Flying Daggers 2004 (Летящи кинжали).
Филми с напълно различни рамки, мащаби и бюджети. Те са фокусирани върху любовни копнежи, около които се разстилат монументални картини и впечатляваща визуална красота.
Теглото на тези продукции очевидно уморява Имоу, който продължава с не чак толкова добрите Curse of the Golden Flower 2006 (Проклятието на златното цвете), The Flowers of War 2011 (Цветя на войната)…
…и големият финансов провал, (който си спестих) The Great Wall 2016 (Великата китайска стена).
Последният му филм – Shadow 2018 (Сянка), също е от този калибър.
Действието се развива по времето на Трите царства – краят на династията Хан и началото на един от най-кървавите периоди в историята на Китай.
В центъра отново има силни чувства и болезнен любовен триъгълник. Филмът танцува по острието на сантименталното, но успява да се закрепи, без да падне.
Героите са арогантен млад цар, красивата му, дръзка сестра, умен генерал и неговата не по-малко достойна съпруга. Целта на тази трупа е да си върне загубеното царство, което е завладяно от могъщи противници.
Уловката е, че генералът използва Сянка – двойник, който е взел мястото му в „живия живот“, докато истинският генерал се крие в пещера, зад стените на къщата си.
Пълководецът играе сложна партия шах, в която ще се опита да спечели всичко. Да си върне царството, като ликвидира превзелия го владетел, да отстрани собствения си цар и вземе мястото му, да защити жена си от чувствата на Сянката, и отпрати самата Сянка, когато тя повече не е необходима.
Филмът е пълен с обрати, завои, алегории и източен символизъм. Една от повтарящите се теми е борбата на Ин и Ян, женското, и мъжкото.
Двата символа са вградени визуално в декора на този кино-театър, но също са изразени, чрез елементите огън и вода, както и чрез бойния стил, използван от различните герои. Завоевателите са тежки, бронирани, удрят безкомпромисно и здраво.
Сянката – макар млад и здрав мъж, бива научена да се бие като жена – с плавни, флуидни движения.
Основното предимство на Shadow 2018 не е сюжетната непредвидимост или актьорските умения, а визията. Джан Имоу използва свидни за него неща – китайската живопис и калиграфия.
Филмът е нарисуван в черно, бяло и нюанси на сиво. Другите цветове се промъкват в лицата на героите, храстите в гората, кръвта на бойци. Героите носят не дрехи, а копринени платна. Движат се по дълги коридори, изписани с туш. Живеят в произведения на изкуството.
Shadow 2018 е разкошен епос със стилен дизайн и грациозна хореография, който макар майсторски ме остави странно незаситен към края.
Мнението ми в едно изречение:
(засега) Това е най-красивият филм, който гледах тази година.
One thought to “Сянка”