Vulcanizadora

Джоел Потрикус е американски режисьор, сценарист и университетски преподавател, носител на няколко награди от кино фестивали. Стилът му може да бъде описван като пънк, рок, метъл и ъндърграунд. 

Негови музи са Рик Алверсън, Джим Джармуш, Скорсезе и особено Луис Бунюел, който – „за разлика от Дейвид Линч, може да е странен, без да е театрален и фантазмен“. Важна разлика, която подчертава творческите стремежи на Джоел. На младини, той се опитва да пробие като стендъп комик, но също работи в погребална агенция. Свързващи точки между двете са реализмът и черният хумор. 

Vulcanizadora 2024 е вторият му филм, който съм гледал. Не знаех, но се оказа продължение на първия – Buzzard 2014. Потрикус продължава историята на двамата си главни герои – 10 години по-късно.

Buzzard 2014 ни среща с Марти – изигран страхотно от Джошуа Бърдж, антисоциален антигерой, дребен измамник, отегчен временен служител в офис, пройдоха и лентяй. Неговият странен и единствен приятел е Дерек – изигран от самия Джоел Потрикус, който живее в мазето на родителите си. Той е източник на конфузии, нелепици и парадоксален хумор. 

Buzzard 2014 се бунтува срещу бюрократичните системи и безперспективния, скучен живот. Виждаме двама млади мъже, които отказват да станат възрастни, но и не знаят какво искат да станат. 

Десет години по-късно тонът във Vulcanizadora 2024 е променен. Животът е станал мрачен и суров, загърнал е двамата в екзистенциална меланхолия, самота и съжаление. Майтапите от младостта са станали житейски грешки – на средна възраст.

Срещаме ги в гората, защото двамата са на нелеп излет. Разбираме, че Марти е бил в затвора. Сега той е тих и кисел. Дерек е анемичен, разведен баща, който не смогва да плаща издръжката на злобната си бивша жена, която крие сина му дори, когато е негов ред за свиждане.

И двамата са болезнено самотни. Те са скопени от реалността. Отговорът на Марти е мълчание, докато Дерек фалшифицира оптимистична енергия, която прелива в инфантилната регресия. Той не спира да бърбори, крещи, пищи и вика, тича наоколо, дуелира се с дърветата, пикае – точно като малко момче, което си сваля гащите до колене. 

Марти и Дерек са събирателен образ на милиони мъже, които са в празно настояще, защото не са го възприели като възможно бъдеще. Те се давят в екзистенциална вина и отчаяние, смазвани са от тежестта на отговорността, която никой не ги е научил да носят.

Гората е надвиснала над нас. Тя е зелена, но не е тучна. Влажно е. Кално е. Птиците мълчат. Можем да помиришем гниещите есенни листа. Дерек през цялото време се опитва да намери и изрови нещо, скрито под тях. Успява – няколко порно списания, от началото на века, когато двамата са били юноши. Дерек пунтира любими предавания от Mtv, тийн телевизията, която официално умря тази година.  

Приятелският къмпинг на двамата лумпени, постепенно се разкрива като нещо много по-мрачно – пакт за двойна капитулация пред живота. Комедията става екзистенциален, абсурден хорър. Двамата глупаци, които преди миг сте желали лично да разстреляте, стават уплашени, ужасени, уязвими човешки същества, които искате да спасите. Познатото става абсурдно, смешното – трагично. 

През 1938 Самюел Бекет е намушкан, докато се разхожда в Париж. Писателят почти умира, но след като се възстановява, той решава да посети непознатия извършител. Бекет иска да го попита: Защо ме намушка? Отговорът на нападателя е: Не знам, господине.

Бекет разказва тази случка многократно и я цитира като пример за странните, безсмислени срещи със съдбата, които са повлияли за появата на типичния му екзистенциален абсурдизъм. Безцелните, безсмислени, хаотични опити да намерим рационален отговор на ирационалната вселена.

Мнението ми в едно изречение: 

Бекетовска история за двама антигерои, скитници в безразличен свят,  ужасени от празнотата на същестуването и тежестта на вината.

Трейлър