Днешният пост ще бъде още по-кратък от вчерашния, защото прозата не може да обясни нито музиката, нито поезията. Гледахме два филма, които трябва да гледате и вие. Първият е…
Piano Blues (Пиано Блус), режисьор и пианист Клинт Истууд. Филмът е част от цяла ТВ поредица – The Blues 2003, представена от Мартин Скорсезе. Това бяха най-страхотните 85 минути в живота ми за последните няколко месеца. Трябва да го гледате, да го чуете, да го усетите. Краката ви ще барабанят по пода, пръстите ви ще заиграят, а сърцето ви ще се радва. Какво по-велико може да се случи на киното от кадър, в който Клинт Истууд седи пред пиано с Рей Чарлс!
Вторият филм е за поезията. Howl 2010 (Вой) разказва историята на Алън Гинсбърг. Филмът се състои от 3 линии. Едната е възстановка на съдебния процес срещу издателя на едноименната поема. Втората е разиграно интервю с поета. Третата е самата поема, анимирана от Ерик Друкър, автор на комикси и сътрудник на Гинсбърг.
За поезията не може да се пише в проза. Не знам дали поезията може да стане кино. Гледайте филма, ако се интересувате поне от едно от тези неща: Алън Гинсбърг, Джак Керуак, бийт поколението, поезия, музика, вино, секс, наркотици, радикални политически идеи и преди всичко – свобода.