Виктория. На четири очи с първия български филм от програмата на Сънданс

 

РОТЕРДАМ, 29 февруари 2014 – Дебютният пълнометражен филм на Майя Виткова направи главозамайваща въртележка от 13 прожекции в рамките на 3 световни фестивала – Сънданс, Ротердам и Гьотеборг. В Ротердам е един от 15-те филма, състезаващи се за „тигрите’’ (Hivos Tiger Awards), отличаващи дебютни продукции на изгряващи таланти в съвременното независимо кино.

Исках да гледам „Виктория“, преди да видя Майя. Исках да го усетя без предубеждение, като с неутрален лакмус и въпреки детския ми багаж от времето на Москвича и карамфилите. Срещнах Майя в Ротердам, четири часа след като беше пристигнала от Сънданс, опитах се да сдържа ентусиазъм, но лакмусът ми бе вече оцветен в пристрастно, ярко червено.

Така близката ни соц. реалност е многопластово вплетена с магична пъстрота около едно дете без пъп. „Виктория“ има всичко, което червеното носи: енергия, дързост, разкош, сила, гняв и комунизъм.

Дали ще бъде отличен с „тигър’’, няма голямо значение, тук го заобичаха. Така, както дивото сърце на Майя обича киното на Джармуш, който по някаква вселенска случайност започва своето пътешествието именно тук Ротердам (с дебютния Permanent Vacation, IFFR 1980г).

За борбата и победата на нейната Виктория Майя Виткова сподели следното:

Пелагия: Боряна (майката на Виктория) сякаш сбъдва Американската си мечта.

Майя: Да! Аз си го мислех преди да заминем, колко е страхотно това, че световната ни премиера се случва в Щатите, с което ние завършваме мечтата на един от героите във филма. Много хубаво усещане е.

П: Какво се случи в Сънданс?

М: Имахме 5 много хубави прожекции и една закрита (за прес киноиндустрията). Не съм си представяла, че филм, толкова далеч от вкъщи, който разказва за години, които отдавна са минали, ще развълнува хората. Наистина, когато правиш филм, искаш нещо добро да му се случи, но не вярвах, че публиката ще се развълнува толкова силно. И че ще плаче.

П: Казват, че човек не си избира семейство, но ти си си избрала не един, а двама от семейството за ролята на Виктория. Как, защо?

М: Действам главно интуитивно, когато избирам хора за филмите си. Въпреки опитът ми като кастинг режисьор и въпреки че направихме голям, отворен кастинг за Виктория, хората във филма не се появиха на него. Дария и Калина, които играят двете възрасти на Виктория, са сестри и мои племенници. Каствахме толкова много деца, но те наистина се оказаха най-подходящи.

Има една чувствителност, която носят и двете, а и тъй като филмът е много личен, добре се превъплъщават в ролята на Виктория. Не съжалявам за нито една от двете, изключително близо са до това, което си представях за ролята. Имах голям късмет и се радвам, че не се излъгах в нито един от актьорите си.

П: Много силен унисон между Крум Родригес (оператор) и Камен Атанасов (звуков дизайнер). Как успя да изградиш тази звукова грация?

М: Звукът е изключително важен за този филм. Камен от много години създава фолия ефекти и звуков дизайн, които се използват от целия свят през звуковите библиотеки на Hollywood Edge & Sound Ideas. Той създаде всички звукови ефекти специално за филма. Имахме 100 дни работа по звука, като почти не сме използвали продукционния звук – само 5% от него.

За мен беше много важно да звучи като соц. средата, но сегашните локации просто звучат различно. София сега е шумна и звучи модерно. Съответно си създадохме ужасно много работа. Презаписахме всички актьори без Дария (Виктория на 9 г.), на която й бяха извадили сливиците след снимките, а ние искахме стария й глас, леко гъгнив, тъй като той работи много за героинята й. Имахме момент, в който си мислехме, че никога няма да свършим, но въпреки всичко съм много горда със звука, това е много съвременно звучащ български филм.

 

 

П: След звука – картината. Крум Родригес?

М: Работим заедно от много отдавна, от 2006-та. Имаме два късометражни филма преди да заснемем „Виктория“ – сякаш сме се подготвяли за работата си по него. Филмът е продукционно много тежък. Всичко, което можахме да подготвим предварително от архивите, го подготвихме. Но имаше неща, които бяха нужни „следварително“. Понякога имах чувството, че реагирахме като бърза помощ. С Крум не прекарваме много време да си говорим на терена. Имахме един месец преди всички други да влязат във филма, в който аз и той се срещахме всеки ден, минавахме изречение по изречение целия филм.

След този месец, вкарахме японката Рин Ямамура (дизайн), с нея отново минахме отново сценария и всичко – образност на филма, цветове, движение на камерата. Страхотен процес, много креативен и много натоварващ. Но имено заради това, че преминахме всичко заедно, на терен имахме много малки корекции един към друг, за да можем да вървим напред.

П: …

М: Исках да ти кажа нещо за дължината на филма (155 мин). Тази дължина е много премислена. Героите не могат да бъдат преведени през това емоционално пътешествие, ако не мине време. И зрителят трябва да ги придружи в това пътешествие. За да има този филмът този финал, тази градация идва с време.

П: Работила си с хора като Майкъл Палин и Роби Мюлер, хора които изграждат една специална вътрешна интимност, за да могат да обърнат после света в друга перспектива. Какво взе от тях?

М: Това, което ми се иска да взема от тях е онази невероятна скромност и изключително уважение към хората. Много рядко се забелязва подобна скромност. Майкъл Палин е толкова спокоен, толкова уважителен и толкова смешен, че ти се иска да бъдеш такъв. Роби Мюлер през годините ми беше любимият оператор, сега ми е Крум Родригес. Роби е човек, който е способен на невероятна концентрация, забележителен е, с дълбоко уважение към тези, с които работи. Аз му зададох един въпрос, попитах го кой му е най на сърце Джармуш, фон Триер или Вендерс.

И той след като много дълго мисли, каза много хубави думи за всеки един от тях, но усетих, че клонеше към Джармуш, който на мен ми е любим завинаги. Каза ми, заради това, че Джармуш уважава хората. Не че другите нямат това уважение, при него то просто е пропито – в природата му и във филмите му.

П: Филмът, без който нямаше да си това, което си днес?

М: „Диво сърце“, Дейвид Линч. Това беше филмът, който ме накара да искам да бъда режисьор. Бях на 12 години, когато го гледах и направо ме помете. Любовта ми към Линч и неговото кино завинаги ще бъде огромна, защото аз го приемам като причина. През годините дори ме беше страх да го гледам отново, да не би да се разочаровам… но го гледах.

П: Къде е „Венеция“ за теб, къде се чувстваш най-свободна?

М: Вкъщи, у дома, със семейството ми, там е „Венеция“.

П: И след по-света, кога у нас?

М: Ако всичко, дай Боже, върви добре, ще покажем „Виктория“ през есента.