Ротердам, 31 януари 2015 – Инспириран от вестникарското заглавие „Учителка ограби банка’’ – „Урок“ е първият български филм с потвърдено разпространение в САЩ и Канада за последните 30 години. Дебютният пълнометражен филм на Петър Вълчанов и Кристина Грозева е и първа част от трилогията, посветена на „тихия бунт на малкия човек срещу меркантилната, бездушна и цинична реалност, в която живеем.“
Надежда (Маргита Гошева) е учителка, доведена до безизходица и първосигнални отчаяни мерки, за да се спаси семейството си от финансова разруха. Надежда е това, което понякога забравяме да бъдем – смирени и честни пред себе си и страховито силни пред другите. Морал и социална летаргия се вплитат като броеница от черно-бели мъниста в изчистената кинематография на Крум Родригес (операторът на Виктория 2014). Много светлина и малко звук са малките спомагателни елементи зад преливащото присъствие на Маргита Гошева. Всяка сцена е нейна, без излишна театралност, с лудо въображение и крехка аура на победител.
„Урок“ прави интересна фестивална траектория. След световната си премиера в Торонто, Петър Вълчанов и Кристина Грозева си поделят наградата за Нов режисьор на фестивала в Сан Себастиян. Следват фестивални селекции и съответно прожекции в Токио, Варшава, Варна, Солун, Ротердам и Гьотеборг, където лентата е отличена с Наградата на името на Ингмар Бергман за най-добър дебют.
Впечатляващо начало за филм, сниман в микрорамките на 19 дни и с минимален бюджет. В унисон с историята си, българската филмова система двукратно отказва финансиране за филма.
15 минути преди да разбере за специалната награда, която филмът печели в Гьотеборг, Маргита Гошева поговори с нас.
П: Как светът прие „Урок’’?
М.Г.: Петър Вълчанов ми сподели, че в Торонто са започнали да реагират на десетата минута и след това реакциите са били страхотни и с възклицания. На представянето в Сан Себастиян, където за първи път гледах филма, Петър реши да ги предразположи и каза: „Благодаря, че дойдохте! Тази вечер нашата главна актриса ще гледа филма за първи път, тъй че стискайте палци.’’… Публиката там е като кибритена клечка, моето ставане предизвика бурни аплодисменти, беше шеметен момент и никога няма да го забравя.
В Токио съвършено различни. Огромен мултиплекс с пуканки, пълна, тежка тишина, изчакаха последния финален надпис преди да дадат някаква реакция и да завалят всякакви въпроси. Филмът ги беше докоснал драматично. На последната прожекция в Токио, ми стана много приятно и много импулсивно реших да им изпея една детска песен на японски, която знам от дете… Цялата зала стана и започна да пее и да пляска с ръце. Много интересно преживяване беше.
П: Много двойки балансират в „Урок’’. Режисьорите Петър Вълчанов и Кристина Грозева. Ти и Иван Бърнев. Как усети работата си със съпруга си?
М.Г.: Аз не работя за първи път с Иван. Работили сме заедно в театъра, снимали сме заедно и един шорт. За мен е предизвикателство, тъй като той има много повече опит и в театъра, и в киното. Интересно ми е да се срещаме и в професията ни.
П: Коя беше най-трудната сцена за теб?
М.Г.: Сцената със съдия изпълнителя. Там всъщност започва да се заплита това, което ще се разплете после. Там ми трябваше малко време, за да усетя как да започна. Николай Тодоров – съдия изпълнителят – е режисьорът, с когото снимах предния си филм „Три дни с Сараево’’. Плюс това Дея – моята дъщеря във филма – е всъщност негова дъщеря и постоянно искаше да е около баща си.
П: Имаше ли контакт с децата преди снимките? Как подходи към тях?
М.Г.: Исках да вляза директно в стаята при учениците и да започнем да снимаме. Без предварителни срещи, на остро и директно с материала. Затова и те ме възприеха на чисто, като учителка. Едно от децата ме попита между дублите „А Вие по какво преподавате в живота?’’.
П: Кога реши да бъдеш актриса? Кога го пожела?
М.Г.: В последния момент. Бях приета индийска филология и тогава реших, че ще кандидатствам и в НАТФИЗ. Моите родители бяха зад мен, но държаха да уча в университет. Тогава се започна дълъг, труден път на избистряне на това, какво на мен ми харесва, къде искам да бъда, с кои хора искам да работя.
П: Сподели, че се усещащ по-привлечена към киното, отколкото към театъра в момента. Кое определи този преход?
М.Г.: В момента това ми е интересно. Концентрираният живот в реални обстоятелства. Харесвам много представления на гола сцена, но те изискват много въображение, голям диапазон, средства, владеене на присъствие. В момента искам да съм в реално време, в реални условия, на различни места и всичко това – да ми дава нови усещания.
П: Имаш идея за театрална школа за подготовка на деца между 9 и 15 години. Защо точно тази възраст?
М.Г.: Идеята е обща, колкото моя, толкова и на Иван Бърнев и Мирослава Гоговска. Малко преди да дойда в Ротердам я обсъдихме с Маргарита Младенова, директор на театрална работилница Сфумато. Ще направим неделно училище с около 15-20 деца, с които ще работим две години и ще завършим с генерален спектакъл. А защо точно между 9 и 15? Защото това е формираща възраст, много е важна за естетическото мислене впоследствие. Трябва да им се обърне внимание точно в този момент. Чисто безкористно решихме, че искаме да им дадем шанс да се занимават известно време и да се докоснат до това прекрасно изкуство.
П: Кое те мотивира?
М.Г.: Това, че аз възприемам професията си като призвание, не ми е занаят и винаги започвам отначало. Мотивира ме това, че от сцената може да се казва и да се усеща истина, да получаваш и да приемаш в чист вид емоция и идеи. Идеите много ме интересуват.
П: Открадна ли си нещо от Надежда (героинята в „Урок’’)?
М.Г.: Опитах да я проследя, стъпка по стъпка и мисля, че има някаква лудост, нещо много шантаво в нея, което изведнъж излиза на повърхността. Всъщност аз й дадох на Надежда. Дадох и по-голямо чувствителност, отколкото съм си представяла, че тя може да има. Винаги съм обожавала времето, когато „силните хора“ имат своя миг слабост – направо е красота. Прекрасни моменти. Гледам да намеря този слаб момент и той ми е отправна точка.
П: Отправна точка към България. Има ли планове за прожекции в България?
М.Г.: Да, първо ще участваме на София Филм Фест и след това към средата на март, би трябвало да имаме премиера и после разпространение и в България. Мисля, че в България има голямо очакване към филма.
П: И за край. Кой е филмът, без който съвременното кино нямаше да е това, което е?
М.Г.: О, да имам един съвършен филм. Торинският кон на Бела Тар. Хайку. Много тежък, но много концентриран и с голяма идея.