Чист съм. Спрях телевизията преди 4 години. 4 години на трезво невежество. Не знам нищо за изгрелите наскоро ТВ таланти. Разбрах, че Росен Петров имал предаване преди два дни. Преди две седмици, докато си вечеряхме в приятен ресторант, моята събеседница каза: „Виж, кой седи до нас“. Обърнах се и видях… някакъв мъж и някаква жена. Знам, много е яко да съм аз.
Днес обаче ще ви кажа за сериал, който трябва да се гледа.
True Detective 2014 – на HBO, е най-доброто, което се е случвало на телевизията от доста време. Детективите Ръш Коул (Матю Макконъхи) и Мартин Харт (Уди Харелсън), преследват сериен убиец в калта и жегата на Луизиана.
Мога ли да го опиша? Сякаш роман на Томас Харис или Реймънд Чандлър бавно се отваря и оживява пред очите ви. Талантът и майсторството във всеки елемент са съкрушителни. Налапвате кукичката още с интрото – надписите, нюансите, музиката, атмосферата.
После срещате двамата главни герои – леле, колко добре са написани. Уди Харелсън е както винаги жесток. А, Матю Макконъхи… КАКВО СТАВА С ТОЗИ МЪЖ?! Дали не е на някакви хапчета за талант. Говорим за пича от тъпите романтични комедии, който последните 3 години няма слаб филм и дори сцена. Чудо!
А, диалогът? Диалогът е наслада за ухото и провокация за мозъка. Негов автор е създателят на True Detective 2014 Ник Пицолато, дебютант сценарист, но награждаван за уменията си писател. Стилът му е среща между Дейвид Мамет, Харолд Пинтър и Кормак Маккарти.
Например:
И монолозите също:
Забелязах режисьора Кари Фукунага още с Jane Eyer 2011 (Джейн Еър), заради живописната и балансирана красота, която бе част от историята. Тук кинематографията му създава исторически момент, когато разликата между телевизия и кино става невидима. Мамка му, има 6-минутен непрекъснат проследяващ кадър.
Фукунага повтаря екранизацията си по романа на Шарлот Бронте – поне в още един аспект, оставя актьорите да си свършат работата. Няма ефекти, няма вибрации, няма замъглен фокус, няма я модерната разклатена камера. Чисто е, за да се насладим на диалога и образите.
Мнението ми в едно изречение:
Завладяващ.
Ей, как ме подведохте с тоя филм бе 🙂 Книжни метафори и книжни диалози. От всички възможни форми на злото – най-клишираната и претенциозната, от всички възможни главни герои – най-мъжествения самотник 🙂
А, и ако случайно търсиш логика в действията на този true detective, той ти казва: „Call it intuition!“ Comeooon! You call it intuition, I call it lazy scriptwriters 😛
Злото, само по себе си, е клиширано, но не знам как може да е претенциозно. Не смятам, че героят на Макконъхи е „мъжествен“. Думата не е в първите 10, които бих използвал, за да го опиша. Той е умен, самотен, счупен, тъжен, тайнствен, може би луд…
Освен това, все още не знаем кой – от двамата, е „true detective“ 🙂
О, моля те – виж го как тежко говори, пуши, как нарежда на следователите да му донесат бира СЕГА. В късната си версия съвсем не е счупен.
Претенциозно зло е това дето се презентира с тайни знаци и ритуали, за да сме сигурни, че това е Вечното, Мистериозното, Ужасното зло, не някакво си там…зло 🙂
Айде няма повече, дори може да гледам втори епизод!