Сюрреализмът се появява във Франция в началото на ХХ век, когато Андре Бретон публикува първия му манифест.
Буквалният превод на „сюрреализъм“ означава „свръх реализъм“. Бретон взима думата от подзаглавието на пиесата „Гърдите на Тирезий“ от френския поет Гийом Аполинер.
Като течение в изкуството сюрреализмът изследва другото измерение на реалността, онази реалност, която далеч надхвърля непосредствената физическа действителност и се контролира основно от подсъзнанието.
Сюрреализмът е силно повлиян от теориите на Зигмунд Фройд за психоанализата и тълкуването на сънищата. Сериалът, на който е посветен този пост, може да бъде описан с една дума и тя е „сюрреализъм“. А сериалът е Maniac 2018- на Netflix.
Maniac e психеделичен коктейл от 10 епизода на американския режисьор Кари Фукунага (станал известен с True Detective 2014- и Beasts of No Nation 2015) и Патрик Сомървил (сценарист и продуцент на The Leftovers 2014-).
Не желая, а е и невъзможно да ви разкажа сюжета. Историята е прекалено оплетена и сложна, за да бъде разказана накратко. Напомня до известна степен на Being John Malkovich 1999 (Да бъдеш Джон Малкович), Eternal Sunshine of the Spotless Mind 2004 (Блясъкът на чистия ум), I Heart Huckabees 2004 (Обичам зелените площи), както и на всеки изтрещял и неконвенционален филм, който някога сте гледали.
Действието се развива в неопределено утопично бъдеще-минало, обаче такова, в което все още няма интернет, а компютрите приличат на нашенските „Правец 86“ и работят на DOS.
В същото време по улиците се разхождат мини-роботи, които почистват кучешкото ако, хората вместо с пари пазаруват със специална услуга Ad buddy, а самотниците могат да си поръчат приятел или гадже през Friend proxy.
Историята (ако изобщо може да говорим за стандартна такава) е за двама герои (Ема Стоун и Джона Хил), които се записват за клинични тестове на революционно нов медикамент, който лекува нещастието. Тестовете преминават през контролиран прием на три хапчета:
Хапче А – Agonia, когато го приеме, реципиентът се сблъсква с най-голямата травма в живота си и я преживява отново.
Хапче В – Behavorial, елиминира защитните механизми на пациента, които го карат да се самозалъгва и да крие истинското си аз, изправя го пред най-грозната версия на самия себе си.
Хапче С – Confrontation, след като реципиентът вече се е сблъскал с най-голямата си травма и e опознал тъмната си страна, това хапче му помага да опитоми демоните си и да постигне пълно щастие.
Ема Стоун и Джона Хил са опитните зайчета, които преминават през трите фази. Тестът с хапчетата се провежда в специална лаборатория, в присъствието на най-откачения лекарски екип и с участието и под ръководството на хуманоиден компютър, който говори, плаче, влюбва се, но най-вече изпада в депресия и разказва играта на всички.
По-късно се оказва, че компютърът всъщност е Сали Фийлд, която играе майката на главния лекар – нещо като #metoo версия на Deus ex machina.
Пациентите преминават през тестовете с трите хапчета, докато спят, тоест те преживяват фазите, сънувайки. Колко Фройдистко, а? Препратките към психоанализата не свършват дотук. Във всеки епизод може да откриете поне една. Няма да се спирам на всяка, защото в противен случай този пост ще стане по-дълъг от реч на Фидел Кастро.
Кинематографията и музиката са съвършени, диалозите и хуморът майсторски и органични. Все неща, за които самодоволните БГ продуценти и режисьори на сериали могат само да мечтаят.
Финалът е единственото, което не ми хареса и някак не бе на висотата на останалата част. Именно финалът, обаче, ми помогна да вербализирам с думи прости историята. Maniac 2018- e разказ за любовта. За любовта, която преминава през какви ли не препятствия, премеждия и перипетии, но въпреки това тъпо и упорито не се отказва и напук на всичко оцелява. А иначе хапчета против нещастие няма и няма и да има. Хапчето против нещастие е любовта.
Започнах със сюрреализма и ще завърша с него, защото чудесно обобщава сериала: Има една картина на белгийския сюрреалист Рене Магрит „Предателство на изображенията“. На нея е нарисувана лула, а под лулата е изписано с курсив на френски: Ceci n’est pas une pipe – „Това не е лула“. Надписът звучи парадоксално, но е верен, защото това, което виждаме, не е истинска лула, а нейно изображение.
Свързани публикации:
Повече от 20 романтични филма, които можете да гледате с мъж