Мъжът й е на 100. А тя е млада – на 94.
Жена с вид на папагал, направен от папирус, увит в неонови пера и чифт очила, с които можеш да видиш какво правят на Луната.
Едно от любимите й места, когато е „невръстна“, е Loehmann’s, магазин за дискаунт дизайнерски дрехи. Веднъж, докато пазарува, собственичката я забелязва: „Млада госпожице, не си красива – казва й тя – И никога няма да бъдеш. Но това няма значение. Имаш нещо, което е по-добро. Имаш стил“.

По професия Айрис Апфел е интериорен дизайнер. Миналия век, заедно със съпруга си, създава текстилна компания, която се специализира в производството на редки тъкани и исторически десени. Това е причината да участва в реставрацията и обновяването на Белия дом – за 9 различни президента.

По избор Айрис е нюйоркска икона. Тя е част от модния живот на града над 60 години и една от забележителностите на Манхатън, заедно с Бродуей, Таймс Скуеър и небостъргачите.

Айрис става професор през 2012, когато е на 90, а на 93 пуска собствена линия бижута.

През 2005 музеят на изкуството „Метрополитън“ прави изложба за Айрис, озаглавена Rara Avis – Рядка птица. Изложбата е такъв хит, че започва да обикаля страната. Оказва се, че Айрис има втората по големина частна колекция от дрехи и аксесоари в САЩ. Всичките й „къщи“ са натъпкани – до тавана, което налага да наема и складове.

Потапяте се в ориенталска приказка. Вавилонска кула от шалове, шапки, тюрбани, поли, рокли, сукмани, кимона, колани, палта, наметала и неща, чието име дори не знаете. Спазарени, платени и довлечени от четирите краища на света.

Успехът е саможертва – казва Айрис. И допълва, че винаги е искала да има деца, но не и деца отгледани от детегледачки. Единият й апартамент е пълен с играчки. Карл, 100-годишният й съпруг, я тупва по ръката – Ако искаш деца, аз съм готов.

Iris 2014 е документален филм, пълен с безкомпромисната й мъдрост. Ще чуете изречения като: „Когато не се обличаш като всички, не се налага да мислиш като всички“ или „По-добре е да си щастлив, отколкото „добре облечен“.

Ще се зарадвате на бързината и чистотата на мисълта, която Айрис демонстрира. Един от любимите ми моменти е, когато се пазари в магазинче за дрехи, предлагащо африкански стилове.
– Колко искаш за палтото? – пита Айрис, която се е надигнала от инвалидната си количка и се оглежда в огледалото.
– 130, ама за теб може и 100. Познаваме те, принцесо – казва собственикът.
– А за чантата? – без да се подаде на комплиментите пита Айрис.
– Чантата е 85.
– Много е.
– Ама, виж на него му трябва цял ден шиене, за да направи една – казва собственикът и посочва друг африканец, превит над шевна машина.
– Демек е бавен – светкавично контрира Айрис.

На няколко места във филма се промъква Бил Кънингам, любимият ни моден фотограф и човек. Което ни напомни, колко по-добър е документалният филм посветен на него.
Мнението ми в едно изречение:
Iris 2014 остава на повърхността, която е достатъчно шарена, за да е интересна.
Свързани публикации: