Gilliamesque не е книгата, която Тери и дъщеря му – Холи, планират да направят. Планът е coffee table book с много снимки и малко текст. Резултатът е много текст и малко снимки. Изобилие от бележки, драсканици и хаотични колажи. Да, това е Тери Гилиъм – непланиран и винаги противоположен.
Вижте портрета на режисьора, който „нарисувах“ по негови интервюта, размишления, спомени и думи.
В детството ми няма да откриете травма, която да е съдбоносна за отключването на творческия ми ум.
Бях здраво, щастливо дете.
Умопомрачително е, колко изолиран от реалността стана Западът.
Великото нещо да живееш на село е, че не можеш да избягаш от познаването на физиологическите процеси в тялото. Животните имат вътрешности, ние ги ядем, а те умират. Има живи същества, има мъртви същества и има същества на върха на хранителната пирамида. Това е познание, което ми свърши добра работа. Нищо не запалва въображението така, както връзката с планетата, на която живеем.
Отгледан съм с Библията и мисля, че поколенията, които растат без нея (включително собствените ми деца) изпускат много.
Най-важното културно влияние в юношеството ми бяха комиксите Mad. Чувството им за хумор беше толкова различно. Те не само развличаха, но и винаги казваха по нещо важно между шегите. Това щяхме да правим и ние с Монти Пайтън.
Завърших престижния Occidental College, благодарение на стипендията отпусната ми от Презвитерианската църква. Имаше 1200 студенти, по-малко от учениците в гимназията ми. Модерните предмети, след Втората световна, бяха математика и физика. Скоро обаче разбрах, че физиката е твърде абстрактна и трудна, затова започнах да уча изящни изкуства.
Първата истинска творческа катастрофа, която преживях бе там.
Бях обещал, че ще поставя като пиеса „Алиса в Страната на чудесата”. Отказах се, седмица преди премиерата. Чувството, че предаваш всички хора, които са работели по идеите ти е неописуемо. Оставя дълбоки белези. Оттогава често имам кошмари, свързани с провала на проектите, по които работя.
След университета си намерих работа в списание Help!, което излизаше в Ню Йорк. Да живееш в Ню Йорк не е самотно, но те учи какво е да си сам. Големият град ми помогна да открия чуждото кино – Куросава и Бунюел. Ню Йорк ме запозна с Бийтълс, Уди Алън, Робърт Кръмб и висок, кокалест англичанин на име Джон Клийз.
Бях решен на всичко, за да избегна войната във Виетнам.
Унищожих се. Напивах се безпаметно, не спях с дни, дори започнах да пуша, нещо, което не бях правил преди това. Вечерта преди наборната комисия се натрясках. Колабирах на прегледа. Не ме изпратиха във Виетнам, изпратиха ме в Германия. Така открих Европа.
Първата ми истинска работа във Великобритания беше в рекламата. Работата в рекламата не помага за оцеляването на идеализма. Беше като в казармата. Двете страни чакахме, за да разберем, те ли ще ме уволнят първи или аз ще си тръгна сам.
Когато започнахме Монти Пайтън беше ясно, че всеки един от нас има своя собствена лудост. Лудостите ни просто паснаха.
Time Bandits 1981 (Бандити във времето) бе първият ми комерсиално успешен филм. Без него никога нямаше да мога да спечеля доверие за останалите проекти. 40 години по-късно Холивуд поиска да направя продължение. Казаха ми: „Направи три филма, но този път без джуджета. Никой не иска да гледа джуджета”. Какво направих аз? Веднага им отказах.
Brazil 1985 (Бразилия) e вдъхновен от Оруел, но също и от победата на бюрокрацията над фантазията.
Вечната ми битка със студиото, хората с парите, цензурите. Войната на творчеството с баналното.
Филмите ми са барокови. The Adventures of Baron Munchausen 1988 (Приключенията на барон Мюнхаузен) е пример. Харесва ми битката между духовността и логическия рационализъм на епохата. Харесва ми опозицията между красиво и грозно, антично, и модерно.
Макар да спечели четири номинации за Оскар Холивуд заклейми филма като провал, защото надвиши бюджета. Седях вкъщи, ближех рани и четях редактираната версия на сценария за The Addams Family (Семейство Адамс), мислех си, че историята просто не работи за мен. В същия плик агентът ми бе изпратил друг сценарий. Минаваше полунощ и тръгвах да си лягам, но си казах „Какво пък, мога да хвърля един поглед”. Заглавието бе The Fisher King (Кралят на рибарите).
След първата страница възкликнах: „Еба си, това е добро”.
Често пъти загрозявам красивите актьори, които се осмелят да работят с мен. Актрисите са друга работа, те винаги са красиви, красотата им прави живота поносим.
Изпитвам вечна любов към Братя Грим. Хората мислят, че съм мечтател и фантазьор – и да аз съм, но приемам и реалността. Ето я, седи си там. Искам да насърча фантазията и магията. Не знам, кой го е измислил, но харесвам изразът „магически реализъм”. Живеем във време, в което просто ни начукват представи. Телевизията ви показва нещо и казва: „Ето, това е светът.” А това не е светът. Светът може да е милиони други неща.
Бъркат, когато ме слагат в един кюп с Тим Бъртън. Двамата имаме напълно различна гледна точка към фантазията. Светът на Тим е цял. Дърветата са подредени в една посока, а тревата в друга. Красиво е, прекрасно е. Моят свят е разхвърлян, странен, неочакван, непредвидим.
The Zero Theorem 2013 (Нулева теорема) трябваше да е Brazil 1985 (Бразилия), но за СЕГА. Играя си с идеята за самотата. Мъж изключен от постоянно включения, свързан свят. Сам, но никога самотен. Бъдещето си изигра шега с нас. Филмът остаря, още преди да е готов. Бъдещето бе станало по-бързо от нас.
Не съм чел Фройд, защото не искам да анализирам хаоса в главата ми.
Предпочитам да накарам нещата, които живеят в нея да създават, вместо да ги убия като ги обясня.
Виждате ли, не искам да нося отговорността, че трябва да се харесвам по всяко време и на всички. Радвам се, когато филмът или представлението спечели отлични бележки от критиката, пари и аплодисменти. Но това не е мерило за успех. Аплодисментите отшумяват, остава направеното.
Мерси!
Моля!