По дяволите, за какво е новият филм на братята Коен?

Според Стенли Кубрик филмът трябва да бъде по-близо до музиката, отколкото до литературата. Прогресия от чувства и настроения. Темата е зад чувствата, а значението идва по-късно.

3 дни по-късно се опитвам да разбера значението на последния филм на Джоел и Итън. За разлика от няколко души, които си тръгнаха по средата, ние с Rozix издържахме до края. И ето какво мисля аз.

Внимание! Ще издам части от сюжета, но според мен това няма значение, защото не се случва нищо изненадващо или непредвидимо.

Сюжетът – най-общо

Проследяваме живота във филмово студио Capitol Pictures – през 50‘те години, чрез 24 часа от битието на Управляващия му директор Еди Маникс. Еди организира, командва и направлява хиляди хора и всички проекти на компанията. Най-важен е Hail, Caesar!, голям и скъп филм със звезда в главната роля – Беърд Уитлок. По време на снимките Уитлок е отвлечен, а похитителите му искат откуп от $100 000. Много други неща се случват междувременно.

Много други неща и нищо конкретно. Може би затова Hail, Caesar! 2016 (Аве, Цезаре!) е най-слабо представящият се финансово филм на Коен. Публиката не го разбира.

Hail, Caesar! 2016 е за Авторитета, Авторитарното, Властта и Силата.

Това си помислих, докато го гледах. Истинските „господари“ ги няма. Няма да видите Цезар. Няма да видите Исус. Няма да видите Баща му. Няма да видите дори могъщия собственик на студиото, който е в Ню Йорк и говори с Еди Маникс само по телефона. Истинската сила не е в кадър, тя действа зад кулисите. Има дори сцена с начетени хора, които обсъждат как тялото, което е видимо бива командвано от мозъка, който е скрит от очите ни.

Hail, Caesar! 2016 е за Морала и неговата амбивалентност…

…си помислих след прожекцията. Филмът започва от църква и се връща пак там, за да видим изповедите на Еди Маникс. Той е грешен – изпушил е две, а може би три цигари, след като официално е спрял да пуши. Закъснял е за вечеря и е излъгал жена си – пак за цигарите. Пасторът е удивен: „Сине мой, не си чак толкова грешен“ – казва той.

Същият ултра морален Еди – в ролята блести Джош Бролин, прикрива истинските грехове около него – инциденти, кражби, отвличане, подкупи, незаконни деца, содомия…

Не. Hail, Caesar! 2016 е за християнството…

…реших на сутринта. Така, както A serious man 2009 (Сериозен човек), бе интерпретация по библейската история за Йов.

Има забавна сцена с православен поп, католически свещеник, протестант и равин, които дискутират Исус. Естествено, те започват да се карат. Това, което обединява различните християнски традиции е, че Исус е „Спасител и Изкупител“, че е „Божие спасение“.

Това прави Еди Маникс. Той спасява грешните и отговаря за това пред невидимия си Шеф/Отец. Във филма е пълно с препратки към Десетте Божи заповеди. Виждаме завист, лъжа, кражба, прелюбодействие и лъжесвидетелствуване.

Виждаме как Еди Маникс бива изкушаван от корпорацията „Локхийд“ да се откаже от това, което прави, за да получи по-добър пост, по-малко работа, повече пари и удоволствия.

Сега обаче имам още една теория.

Hail, Caesar! 2016 е смешка за човешката глупост.

Или поне за ограничението, нежеланието, неумението на човек да се свърже с реалността. За пълната невъзможност на хората да намерят темата, значението, обяснението на това, което се случва. Всички герои във филма и всички зрители имат своя теория. Те са едновременно прави и грешни. Наистина, реалността е илюзия.

В тази смешна и напушена версия на Barton Fink 1991 (Бартън Финк), Capitol Pictures е студиото за което работи Бартън, ще видим части от заснемането на няколко филма. Историческа драма, трилър ала Хичкок, мюзикъл и популярния за времето „воден филм“ – филм с красиви момичета, които изпълняват сихнронно плуване. Апропо, кинематографията е фантастична. Браво, Роджър Дийкинс.

Всички тези филми са нерални. Никой в тях не е това, което е. Джордж Клуни не е смел римски генерал, а е нарцистичен, празноглав тъпчо.

Скарлет Йохансон не е деликатната, невинна руса русалка. Зад кадър, тя е груба, тросната, вулгарна.

Чанинг Тейтъм не е елегантен прототип на Джийн Кели, а е съветски шпионин.

Близначките Такър – в ролята Тилда Суинтън, смятат, че са журналистки, но всъщност са само клюкарки. Свещениците знаят Истината, но само докато застанат един срещу друг и напълно се объркат, кой в какво вярва.

Комунистите-сценаристи смятат, че „са за малкия човек“ и работническата класа, но са в голяма вила в Малибу, ядат малки сандвичи, пият мартинита и пушат скъп тютюн. Комунистите разбират нещата, „намерили са обяснение за всичко“, но всъщност не са. Реалността е като съветска подводница, която изплува в нощта, за да разклати малката им теоретична лодчица и ги изпълни със страх. Този свят, както казва мъжът от „Локхийд“, не е продуктивен, не е истински, той е „цирк“, „лудница“, не е реален.

Истински може би е глупавият, но добродушен каубой, отлична роля на Алден Еренрайх. Каубоят е свързан със земята, яде скромен боб, язди, хвърля ласо и е без зъби, защото говедо му ги е избило. Той не е сноб, той е себе си. Може би истинска е и неговата приятелка – момичето, което танцува с банани на главата. Препратка към Кармен Миранда. Момичето казва: всеки може да танцува с банани на главата, ние не сме по-специални.

Истински е Еди Маникс, който постоянно проверява колко е часа. Само той и героят на Чанинг Тейтъм – когато е разкрит като съветски шпионин, знаят колко е часа.

Еди често си гледа часовника. Часовникът не е просто аксесоар, той е reality check. Сещате ли се за Харолд Крик от Stranger than Fiction 2006 (Не може да бъде!) и неговия часовник. Часовникът е символ на структурирания свят, на реалността, на времето, което е всичко.

Хронически закъсняващите хора, пише Диана ДеЛонзор, имат „магическо мислене“. Хората, които са точни са реалистични мислители. Те са организирани, спокойно оценяват ситуациите и взимат добри решения. Еди Маникс е Инженерът, Механикът, някой, който оправя нещата, слага ред в хаоса. Той винаги е в час. Работата му е да поддържа поредната красива човешка заблуда – шоубизнеса.

Може би утре ще реша, че Hail, Caesar! 2016 е нещо друго. Днес смятам, че това не е един от най-добрите Коен филми, но не и най-лошият. Харесах  хумористичната неизбежност на битието и микроскопичната пренебрежителност на човешкото съществуване, които излъчва.