Това е любим мой филм. Гледам го, когато съм тъжен. Любим е и на Франсоа Трюфо. Не знам защо. Може би, защото е пълен с толкова радост и оптимизъм. Мъртви сте, ако не го харесвате. Мъртви като лицевите мускули на Кортни Кос, мъртви като душа от роман на Гогол, мъртви като додо. И празни сте – като очите на чалгар.
Знам. И аз не обичам музикалния театър като жанр. Сюрреализмът ми идва в повече. Музиката е драстично по-лоша от операта, а изпълненията малко по-добри от пантомимата. Ванилов сладолед, полят с кетчуп и сервиран в портокалов сок. Отделните елементи работят, но събрани заедно са неуместни.
Singin’ in the Rain 1952 (Аз пея под дъжда) е различен. Филм от златната ера на Холивуд. От времето, когато киното беше в бизнеса с мечти.
Странното е, че има история, защото повечето мюзикъли нямат. А тук са даже две. Малката история, която е голяма е романс. Романс изваден от сантиментално романче, двуизмерен като представата за любовта на третокласник. Най-искрената и чистосърдечната представа.
Деби Рейнолдс е на 19, когато е избрана да партнира на Джийн Кели. Деби живее с родителите си и взима автобус – всяка сутрин, за да пристига на снимките навреме – точно в 4 часа.
Джийн не я харесвал – това момиче не може да танцува, не може да пее и е твърде младо, мислел си той. Мислел си, но и крещял, а Деби плачела. Плачела, ама се учела. Няма да повярвате, но тя никога не е танцувал преди това.
Снимките на този филм и раждането на децата ми са двете най-трудни и болезнени неща в живота ми, ще каже тя. Резултатът и от двете е прекрасен.
Кели не е кой знае какъв актьор, но компенсира с другия си талант – танцуването. Танцуване и желязна работна етика. Една от най-оптимистичните сцени в историята на киното е заснета в един дубъл. Не защото Кели не би направил повече, а защото не могъл. Звездата е с грип и 39 градуса температура, затова режисьорът му казал, че отменя снимачния ден. Недопустимо. Две пресечки от града били затворени, а цистерните с вода напълнени – въпреки режима. Ще опитам поне веднъж – казал Кели. Това, което гледаме е този опит.
Голямата история е историята на Холивуд в края на 20-те. Времето, в което немите филми отстъпват място на озвучените. Братята Коен може би са повлияни, когато създават Hail, Caesar! 2016 (Аве, Цезаре!) – техният филм за филмите.
Singin’ in the Rain 1952 е пик в еволюцията на кинопроизводството. Всеки член от екипа е майстор. Всичко е фантастично. Толкова много талант и умение. Гримьорите, шивачите, хореографите и осветителите, композиторите и особено сценаристите. Сценарият е написан около песните, а не песните около сценария, но това не ви прави впечатление.
В Singin’ in the Rain 1952 почти няма слаба песен или музикален етюд. Обикновено другите мюзикъли имат една основна тема, която се повтаря. Андрю Лойд Уебър – гледам в теб. Тук всяка е хит – пъргав и жизнерадостен.
Има толкова много неща, които ще останат с вас. Краката на Сид Чарис, салтото на Доналд О’Конър, усмивката на Джийн Кели, Деби Рейнолдс, която ви поздравява с „Добро утро“. Но преди всички онова божествено чувство, че ви има, че сте тук. И всичко ще бъде наред.
Задължително ще го гледам.. Обичам такива филми!
Защо няма целия филм?