
Миналата седмица, докато минавах до Военномедицинска академия, видях мутра. Обръсната глава, дебел врат, ланец, черна тениска, опъната от големи бицепси и шкембе, което дори черното не може да скрие. Но имаше нещо различно. Мутрата държеше в ръцете си дете. Момченце на 2-3 години. Детето бе в съзнание, но бледо и уплашено. Мутрата също и очевидно бързаше да влезе в болницата. В този интимен, почти пиета момент мутрата беше нещо повече от мутра. Беше родител. В този момент мъжът, иначе готов да ви смачка черепа, бе трансформиран в баща.
„Мама“ е може би първата дума, която научаваме. И така трябва. Гръдта на майката ни топли, храни и приспива. Тя е рай. Но губим този рай, когато в него нахлуе бащата. А ние знаем толкова малко за него.

От Фройд знаем, че момчетата стават мъже, използвайки за модел баща си. А „идеалният мъж“ за момичетата най-често също е образът на бащата. Знаем, че децата, които имат добри бащи по-често стават добри хора от децата, които нямат (The Importance of Fathers in the Healthy Development of Children, 2006). Знаем също, че смъртта на родител, колкото и ужасна да е тя, се понася по-леко от детската психика, отколкото разводa между майката и бащата (Biblarz & Gottainer, 2000).

В средата на 60-те години на 20 век се появява и остава популярен изразът “absent father” – отсъстващ баща. Това е идея, изразена за първи път от Даниел Мойнихан в теорията му за „патологията на матриархата“. Хипотеза, според, която отсъствието на баща в семейството води до деструктивни последици за децата. Особено момчетата. Хипотезата е потвърдена с множество изследвания, но също е и отхвърлена от други. Случва се и едните, и другите да са политически, а не научно мотивирани.

Повечето изследвания са научно осакатени и заради своята едностранчивост. Човешката психика е много по-сложна и комплексна, за да бъде дефинирана, чрез един експеримент. Няма изследване, което да обхваща всички фактори, които влияят. Генетика, среда, родителска и детска психопатология, чистата случайност. Например често учените наблюдават как родителят влияе на детето, но забравят, че детето също влия на родителя.

Канадският психоаналитик Ги Корно дефинира като „отсъстващ“ всеки баща, който липсва – физически или духовно, от живота на децата си. Поради смърт, развод, болест, пристрастеност към алкохол или наркотици, авторитарност, агресивност, емоционална студенина, или банална заетост тези бащи – според Корно, задушават развитието на синовете си.

Karakter 1997 (Характер) е фундаментален филм за бащинството. Не съм гледал много холандски филми, но този е най-добрият. Мике ван Дим съчетава перфектен сценарий и цялата сила на киното, за да направи изключително изследване на човешката душа. В него бащата е силата, която почти те убива, но само, за да те направи по-силен.

Идеята, че жената „е“, а мъжът „е направен“ също е свързана с присъствието на бащата. Крехкостта на мъжката идентичност е изразена в тази реплика от Fight Club 1999 (Боен клуб): „Ние сме поколение от мъже, отгледано от жени“. Поколение на отсъстващи бащи.
Какво е бащата?
Най-често във филмите и в живота бащата чете вестник, слуша радио, гледа телевизия. Бащата мълчи. Бащата мълчи, когато има емоции, мъка или просто сме потопени в скуката на живота. Бащата е образът на перфектната самовглъбеност. Бащата мълчи, а синът страда. Така е поне от времето на Исус.

Папа
Бащата е пастор и пастир в семейната ни църква. Той е върховен суверен, лице с изключителни пълномощия, цар. Бащата седи на „мястото за бащата“ на масата, той казва молитвата, разчупва хляба, реже месото. Когато говорим за Него използваме думи като: „стожер“, „стълб“, „сила“, определяме го като: „солиден“ и „стабилен“. Бащата е правилото, границата, законът, контролът. Той е дисциплината, редът, а често и страхът – наказанието, физическата болка.

Такъв е бащата в грубия, но истински Padre Padrone 1977 (Баща-господар) на Паоло и Виторио Тавиани. Там бащата дори няма име, той е просто „Бащата“. Филмът следва автобиографичната книга на Гавино Леда и улавя цялата тирания на кръвнородовия-патрирхално-селски начин на живот.

Бащата е моралът. Той ни учи, че трябва да правим правилното, а не лесното. Атикус Финч в To Kill a Mockingbird 1962 (Да убиеш присмехулник) е образец за добрия баща. Блестящият Грегъри Пек изгражда образа на принципен, порядъчен и любящ човек. Мъж, готов да е морален пример за децата си дори, ако това означава да се опълчи на целия свят. Бащата, който казва, че е грях да убиеш присмехулник, защото той не прави нищо друго, освен да ни пее до издъхване. Че не можеш да разбереш човек, докато не погледнеш света, от неговата гледна точка.
Защитник
Къде се крият малките деца, когато в парка някое куче излае изненадващо и страшно? Гушват се в краката на баща си.

Бащата е личният ни бодигард.

Сигурно бащите изпитват толкова страх, колкото й майките. Може би повече. Вижте бащата на Немо. Но бащите ни учат, че не бива да го показваме, че трябва да действаме дори, ако ни е страх.

Очакваме бащата да спаси всички, дори с цената на живота си. Като Джон Кю (Дензъл Уошингтън), който е готов да дари сърцето си на собствения си син.

Бащата ще причини болка и изтезания, ако се наложи…

…Той ще започне война заради децата си и дори ще убива други бащи.
В Road to Perdition 2002 (Път към отмъщение), чрез своя стоицизъм и човечност, Том Ханкс печели симпатиите ни. Въпреки че е наемен убиец на мафията. Във филма връзката баща-син показва и друго. Желанието на бащата синът му да е стане по-добър от самия него.
Този, който изкарва хляба
Бащата ни издържа. Той ни дава джобни, плаща сметките, учи ни за парите и отговорността, когато ги харчим. Бащата най-често е най-зле облеченият член на семейството и има само два чифта обувки – летен и зимен. Той не яде десерт, защото го дава на децата. Това все още е истина в повечето случаи и на повечето места по света.

Веднага се досещаме за сърцераздирателната история на Антонио Ричи (Ламберто Маджорани) от Ladri di biciclette 1948 (Крадци на велосипеди). Шедьовърът на Виторио Де Сика променя не само италианското кино, но и начинът, по който гледаме на връзката между баща и дете.

В There Will Be Blood 2007 (Ще се лее кръв) Даниел Плейнвю (Даниъл Дей-Люис) използва същата силна връзка, за да рекламира себе си като добър гражданин и мъж. Той представя осиновено момче като син и… „бизнес партньор“.

Често синовете наследяват занаята или професията на бащите си. Често бащите настояват за това.
Другар в игрите и приключението
Статистически бащите прекарват повече време в игра с детето от майката. Бащите ни учат колко хубаво е да си играеш.

Само бащата може да ви хвърли високо, високо във въздуха. Да завърти света около вас, да ви носи на раменете си. Бащата стимулира нашата игривост и активност. Той е личният ни треньор. Играта ни учи да контролираме тялото си, да регулираме чувствата и поведението си.
Учител
Майката ни чете приказки, но е различно, когато го прави бащата.

Най-често бащата започва да чете от „книгите за големи“, книгите без картинки. Бащата ни учи да караме колело, да плуваме, да стреляме с лък или пушка.

Бащата е разказът. Уил Блум (Албърт Фини), бащата от Big Fish 2003, е пълен с истории, герои и чар. Спомням си, че този баща разплака всички в салона.

Третият филм за Индиана Джоунс е любимият ми. Първо, защото дълго време мечтаех да съм като рицаря, който пази граала. Това бе професията ми мечта – поне за две поредни години. Второ, защото в него бащата на Индиана му скрива шапката. Той знае повече, може повече и по дяволите, е Шон Конъри!
Ролята на бащата във филмът наречен „Семейство“ е поддържаща. Песните не са за него, цветята също. И така трябва. Майката ви обича, без условия или очаквания. Уважението на бащата се заслужава. В края на финалните надписи, когато детето вече не е дете, наградата за бащата е, че го е оставил – тихо и мълчаливо, да е свободно.
Прекрасна статия!!!
Благодаря, радвам се, че ви харесва 🙂