Антъни Хопкинс среща Иън Маккелън в театрален триумф

Всеки театър е малка кутия на Пандора, пълна с фокуси и магии, сънища, и кошмари. Зад прашните завеси живеят спомени за любов и раздели, за смях, и омраза, за заговори, интриги, предателства, войни, и победи. Видения от хаос и лудост. Лудостта на всички, които правят театър.

The Dresser 2015 (Гардеробиерът) е за това и за още.

Телевизионният филм е по едноименната пиеса на Роналд Харууд, който е и сценарист. Харууд е майстор на емоцията и филмите за възрастни – възрастни хора: The Pianist 2002 (Пианистът), The Diving Bell and the Butterfly 2007 (Скафандърът и пеперудата), Quartet 2012 (Квартет).

Такъв е и режисьорът Ричард Еър: Iris 2001 (Айрис), Notes on a Scandal 2006 (Записки по един скандал). Двамата подбират изключителен състав, който търси отговори на въпросите за изкуството, актьорската игра, смисъла на живота, остаряването и любовта.

Филмът е камерен и… театрален. Действието се развива по време на постановка на „Крал Лир” и във времето на Втората Световна Война. Лондон е бомбардиран, докато се вдига завесата.

В центъра е образът на тираничен, бомбастичен, нарцистичен, романтичен характер. Остарял театрален актьор, наречен просто Сър (Антъни Хопкинс). Той е Слънцето в системата от взаимоотношения, които се разплитат пред очите ни.

В тази система своя орбита имат няколко Венери. Сър привлича с гравитацията си сърцата на Нейно Благородие (Емили Уотсън), съпруга и главна актриса в трупата, Мадж (Сара Ланкашир), стара мома и режисьор, Норман (Иън Маккелън), хомосексуален гардеробиер, който следва Сър почти от самото начало. Те и всички останали – мъже и жени, обичат Сър, но също го и мразят, приемат го, но и го отхвърлят, величаят го, и го принизяват.

В последните филми на Антъни Хопкинс се промъкваше рутина, умора – даже досада. Сега той е жив. Той е светкавица, гръм, сълзи и стихия. Хопкинс не изнася представление, а показно за младите актьори, за публиката и зрителя. Виждаме актьора, който ври и кипи с изкуството, който почита дисциплината, техниката, магията на играта.

Хопкинс е кълбо от агресия и вътрешна сила, той прелива енергии за секунди. Гняв и ярост биват следвани от искрен страх, и сърдечна скръб. Актьорът се забавлява. Сър триумфира.

Другият Сър – Иън Маккелън избира да е тих и деликатен, за да ни порази в края. Макелън изгражда един пасивно-агресивен, благ, кротък мъж, който благоговее пред Артистa. Норман е отдал живота си на Сър, той пере бельото му, облича го, гримира го, съпровожда го до сцената, когато трябва работи с машината за вятър и буря. Норман знае всички пиеси, всички реплики, помни всички представления, случки, истории. Той попива своя идол и може би таи в себе си същата жажда за сцената.

Силата на актьорите е, че не се страхуват да станат за смях. Не се страхуват от възможността да се изложат. Не се страхуват от бездната на чувствата и погледите на публиката. Норман се страхува. Той има сценична треска и единственото, което може да направи е да живее театъра като се „отърква“ в своя гръмогласен господар.

Обичайте изкуството в себе си, а не себе си в изкуството – съветва Константин Станиславски. Всички актьори в The Dresser 2015 са го разбрали.

Мнението ми в едно изречение:

Макар да е визуално скромен The Dresser 2015 гори с пламъка на двама велики актьори.