Мъжете обичат конкуренцията. Дори и да не са на бойното поле, те създават войни. Някои се сражават на бизнес арената, други се борят на артистичната сцена, трети ожесточено се избиват в електронни игри, четвърти разпалено спорят за риболов, пети не ги е еня за риболова, но настървено бройкат жени. Не познавам мъж, който да нехае за спорта. Мъжете не са обречени на победата, но завинаги са посветени на състезанието.
Сега има филм за това. Филм, който харесвам… и е на жена.
Не следя балканското кино, а още по-малко гръцкото. Но изглежда, че последното е тръгнало по много приятен път. Различен, странен, но специален път. Един от любимите ми филми миналата година бе The Lobster 2015 (Омарът) на Йоргос Лантимос. Тази година Атина Цангари ни предлага Chevalier 2015 – абсурден, смешен и пълен с прозрения за мъжката психика.
Сред вълните на Егейско море шестима мъже на луксозна яхта решават да играят игра. Целта на играта е да се разбере кой е най-добрият мъж. Кой заслужава пръстена на шампиона. Неща се мерят, неща се теглят, неща се оценяват и сравняват. Препирните стават спорове, споровете – кавги. Приятелите стават съперници, съперниците – упорити противници.
Помислете, „мъже се мерят“ – звучи като увод на виц. Мръсен виц. Атина Цангари обаче не поема натам – с едно фалическо изключение, което в случая е задължително. Тя е мъдра като богинята, чието име носи и разглежда темата с вкус. Браво, за режисурата.
Chevalier 2015 печели с актьорската си игра и чаровните си герои. Но също и с усещането, което е старогръцко, класическо. На палубата няма жени. Жените са на брега и чакат мъжете. Мъжете говорят на гръцки и дори се състезават в ораторско майсторство. Някои от тях приличат на копия от бюстовете на Платон и Аристотел.
Светът на състезанието е светът на мъжете. Мъжкият живот е ерзацвойна, постоянен рицарски турнир. Приятели се състезават с приятели, братя с братя, синове с бащи. Не напразно Фройд отделя много на последното. Битката между баща и син, в която синът е обречен на загуба. Ако спечели, неговата „награда“ е вина.
Когато сме в група – в офис например, мъжете и жените изпитват завист спрямо колегите си. Но мъжете завиждат за едно, а жените за друго. Най-често мъжката завист се пали от статус и социална доминантност. Мъжете в една стая биха си завиждали един на друг най-много за позицията в йерархичната стълбица. След това идват силата, физическите пропорции и красотата.
При жените социалните умения – кой как комуникира, какви и колко връзки има, колко е популярен в групата, са най-честите причини за завист. Доказан факт е, че жените се държат агресивно към най-красивите или провокативно облечени индивиди сред тях. На последно място една жена би завиждала на друга за сила или издръжливост.
Мъжете, които жадуват за надмощие са готови да направят всичко, за да го постигнат. Да манипулират обстоятелствата, да променят правилата или даже да ги нарушат, да търсят коалиции, да се подмазват на журито, да пролеят собствената си кръв. Повечето обаче са готови да се състезават само в сфери, които според тях са важни. Chevalier 2015 демонстрира всичко това със сухо чувство за хумор.
Изследване публикувано тази година (Benenson & Wrangham, 2016) показва, че макар мъжете да са по-агресивни, даже безмилостни по време на състезание, те са много по-благородни и привързващи се към загубилия, но достоен съперник.
Изследването обхваща индивидуални спортове – като тенис на корт, тенис на маса, бокс, защото в тях винаги има печеливш и губещ, но правилата изискват двете страни да засвидетелстват взаимно уважение в края на мача. Изследователите от Харвард гледат стотици срещи между мъже и жени и засичат колко пъти опонентите са докоснали ръцете си, здрависали са се, потупали са се по рамото, прегърнали са се.
Проучването доказва „хипотезата за мъжа войн“. А именно, че несвързани помежду си мъже са по-предразположени от жените да инвестират в поведение, което би улеснило бъдещото сътрудничество в рамките на групата.
Тази констатация е нелогична, но от еволюционна гледна точка е обяснима. Шимпанзетата го правят също. След голям и даже жесток бой, те се прегръщат и правят нова по-силна група. Мъжете са програмирани да намират силни съюзници и да правят армии. Жените не са. Краят на Chevalier 2015 е великолепно потвърждение на „хипотезата за мъжа войн“.
Конкуренцията ни прави по-добри. Конкуренцията между компаниите намалява цените и развива иновациите. Конкуренцията между политиците е добра за демокрацията. Конкуренцията между държавите изстисква най-доброто от народите. Но не бива да забравяме, че тя не е единствената сила в природата. Сътрудничеството е другата нужна половина за успеха.
Мнението ми в едно изречение:
Chevalier 2015 не е любимият ми филм тази година, но е достатъчно добър, че да ви кажа за него.
One thought to “Нека по-добрият победи, а това съм аз”