– Кой ден сме? – попита Пух.
– Сега е днес. – отговори Прасчо.
– Любимият ми ден. – каза Пух.
Философията е израз на любопитството ни към света. Търсене на смисъл, чрез силата на ума. В началото сме жадували житейска мъдрост, но с времето мисленето ни става толкова заплетено, че днес не разбираме това, което ни казват модерните философи.
На изток не търсят сложен смисъл, а покой. Талантът да мислиш за нищо.
Според Доналд Ричи, познавач на японската култура и кино, Ясуджиро Озу и Кого Нода пишат по-добри диалози от Уилям Шекспир. Това ви шокира. Знаете кой е Шекспир, а тези двамата може би ги чувате за първи път.

Класическият писател от двойката е Нода. Озу е режисьор и партньор в пиенето на саке. Начинът им на работа включва измислянето на диалози, които позволяват сцената да се развие естествено. След това Озу снима.
Сюжет
Според Озу и Нода сюжетът е измислица на Запада.
„Когато гледах Fantasia 1940 (Фантазия) (анимацията на Уолт Дисни, по шедьоври на класическата музика – бел.пр.) ми стана ясно, че никога няма да спечелим войната. Тези хора обичат усложненията си помислих.“ – спомня си Озу.

Озу и Нода работят в жанр, който не създават, но налагат. Шомин-геки са филми за „обикновените хора“ и „обикновените“ им животи, повлияни от времето. Липсата на сюжет и конфликт, елиминацията на кулминацията прави филмите фрустриращи за западния зрител.
Стилът оставя отпечатък върху работата на Петер Хандке и Вим Вендерс. Филми като Wild Strawberries 1957 (Поляната с дивите ягоди) на Ингмар Бергман и Paterson 2016 (Патерсън) на Джим Джармуш са негови западни интерпретации.
Кръговрат
Озу и Нода разказват епизодично и нелинеарно. Гледате късчета живот. Филмът свършва там, където е започнал. На същата гара, на същата улица, на същата веранда. Ако някой е дошъл, си тръгва. Ако е заминал – се връща.
Тишина
Озу започва кариерата си в нямото кино. Той ще презаснеме немия си филм A Story of Floating Weeds 1934 (История с плаващи водорасли) като Floating Weeds 1959 (Плаващи водорасли). И въпреки че има на разположение цвят и звук, той е сдържан в използването му.

И в двата филма героите казват колкото е нужно. Няма разказвач. Няма вътрешен поток от мисли. Няма монолози и тиради в стил Ал Пачино. Диалогът е семпъл, сбит, делничен. Дори, когато героите се карат го правят с прости изречения. „Спри!“, „Замълчи!“, „Защо?”. Силата идва от минимализма на изразните средства и мъдростта на ежедневието.
Картината

Изобретение на Озу е „татами кадъра“, в него камерата се поставя на нивото на очите на човек, коленичил на татами настилка или дори по-ниско. Това е логично, ако сте вътре и всички са седнали на земята. Когато обаче сте навън е странно. Гледната точка е на дете или животно.
Начинът на поднасяне на действието също е характерен. Възможно е сцената да започне, преди някой да е влязъл в кадър. Възможно е да свърши в празно пространство или пространство без героите, но кипящо от живот.

В Late Spring 1949 (Късна пролет) има сцена, в която главната героиня се среща с приятел на баща си. Тя казва, че отива да пазарува, той предлага да я придружи. Двамата се обръщат и приятелят вижда плакат за изложба. „Защо не отидем на изложба? “ – казва той. Тя отказва, защото трябва да напазарува. Двамата излизат от кадър, но камерата се фокусира на плаката. Следващият кадър е със същия плакат – пред музей/галерия, по чиито стълби се качват и слизат хора, които са решили да посетят изложбата.
Излишен кадър – по западните стандарти, защото не е свързан с историята. Героите НЯМА да отидат на изложбата и тя повече НЕ НИ интересува. Но кадърът – поне за мен, създава меланхолия.

Магически ефект има и Tokyo Story 1953 (Токийска история). В него сцените правят преходи, чрез кадри на празни улици, гари, стаи, сгради, пристанище… Може да си помислим, че режисьорът ни информира за мястото на действието – „ето тук ще се случи“, но ефектът е печал. Тъжно е, когато хората изчезнат, а слънцето продължава да грее, водата да тече, вятърът да вее.

Озу използва същите преходи и във Floating Weeds 1959 (Плаващи водорасли), но там те са мигове, които ти помагат да се замислиш. Сякаш режисьорът казва: „Нека да не бързаме, нека да погледаме това дърво, този стол, тази бутилка, този фенер. Нека почувстваме времето.”

Друга запазена марка на Озу е статичната камера. Кадрите са изящно композирани снимки, които можете да изложите в галерия.

Вижте този кадър – жената в черно-бялото кимоно е в дъното, детето е в средата, а краката до него са на преден план. Японецът успява да създаде дълбочина.

Всичко е композирано и рамкирано – даже двойно рамкирано, привлекателно за гледане. На окото му харесва.

Децата биват използвани като източник на невинност, лекота и комедия. В A Story of Floating Weeds 1934 има момченце, което обича да яде диня. То често се напикава вечер. Макар и беззвучно пикльото умело е използван за комедийна разтуха.

Другата функция на децата е да внушават сантименталност и да напомнят за кръговрата на живота, когато биват поставени в опозиция на възрастни хора.
Наследството

Преходите между сцените на Киоши Куросава – Tokyo Sonata 2008 (Токийска соната); Документалният поглед към семейството и междуличностните отношения на Наоми Кавазе; Тихите, „обикновени“ филми на Хирокадзу Корееда – Like Father, Like Son 2013, Our Little Sister 2015, After the Storm 2016 ще ви напомнят за Озу и Нода.

Дзен се фокусира върху сега. Смята се, че сатори може да бъде достигнато, чрез тривиални, обикновени предмети и моменти. Прилив на истина, чувство за покой, тишина и цялост с отделните елементи. Чувството, че никога повече няма да си същия. Чувство, което Озу и Нода познават добре.
Свързани публикации:
20 филмa със самураи, които трябва да гледате преди да умрете
Любомир, много благодаря, че и днес научих нещо ново и толкова интересно от Вас. Бъдете здрав.
@Вили Витска
Аз ви благодаря, че ни четете 🙂
Бих се радвала повече млади хора да прочетат това и да си направят съответните изводи.Няма да е лошо и всички политици да се запознаят с написаното.