
Миналата година пропуснахме да пишем за Патерсън, който мина набързо по кината. Сега можем да пишем за Патерсън. ОК. Пишем за Патерсън.
Филмите на Джим Джармуш са странни.

Някои – като серията Coffee and Cigarettes (Кафе и цигари), сякаш са правени за готини джазови хора, които са твърде джазови и твърде готини, за да са ви приятели.

Други – като Down by Law 1986 (Извън закона) или Ghost Dog: The Way of the Samurai 1999 (Дух куче: Пътят на самурая), са по-достъпни, но все тъй различни. Спомням си, че когато гледах последния ме обля покой. Това е самурайски филм, но не точно. Така, както Only Lovers Left Alive 2013 (Само любовниците остават живи) е вампирски филм, но не точно.
Същото дзен изживяване предлага и Paterson 2016 (Патерсън).

Патерсън е тих мъж, който се буди около шест – шест и петнайсет, до красивата си жена. Той става пръв и закусва една и съща закуса. Отива пеша на работа – по едни и същ път. Кара един и същ автобус, на който пише „Патерсън“, защото Патерсън живее в Патерсън, Ню Джърси.

Той е поет. Почти всички около него подозират, че е поет. И го питат: Ти поет ли си? А той казва: Не. Аз съм шофьор на автобус. След работа Патерсън изпива една бира – в един и същ бар, в който има едни и същи хора, но не съвсем. Любимият поет на Патерсън е Уилям Карлос Уилямс, който има поема, чието заглави е „Патерсън“.
Това е филмът.

Не разбирам от поезия. Рядко я чета. Почти никога. Веднъж годишно. Твърде прозаичен съм. Или твърде мързелив. Веднъж в гимназията – или когато се учи Дебелянов, трябваше да пишем съчинение по темата: Защо харесвам стихотворението „Легенда за разблудната царкиня“?
Моята домашна работа бе със заглавие: Защо не харесвам… писаха ми петица. Макар да бе добре аргументирана – според учителката ми – работата не бе по темата и „не може да не харесваш Дебелянов“.
Джим Джармуш е искал да бъде поет, преди да стане режисьор. Завършил е английски език и литература. И сигурно – както всеки поет, е чувал фразата „Не разбирам от поезия“. Това дразни поета така, както почитателят на джаз се дразни, ако му кажеш, че не разбираш джаз.

В Stranger Than Paradise 1984 (По-странно от рая), първият филмов успех на Джармуш, се прокрадва идеята, че когато си нещастен си нещастен навсякъде. Един от героите казваше нещо като: Странно е, отиваш на някое ново място, а там всичко е същото. Мисля, че Патерсън чувства, че където и да идеш навред е поезия. Тя е във всеки мъж и жена, и куче, и дърво, и пейка, и водопад. Във всяка среща и контакт – във всеки ден.

Поезията е убежище, подслон и покрив, който носиш навсякъде с теб. Тя е гнездото за твоите чувства. Тя е бърлогата на твоето въображение. Поезията се случва вътре. В главата ти, душата ти, сърцето ти. Трябва да мислиш, за да си поет. Това е илюстрирано добре, когато виждаме как се раждат стихотворенията на Патерсън. От малък, незабележим детайл – като кутийка кибрит, се появяват думи, а после цяло изречение и още едно.

Не разбирам от поезия. Свързах се с Paterson 2016, заради философията. Това е филм без конфликт. Няма герой. Няма злодей. Няма цел. Няма старт. Няма финал. Няма победител. Нищо необичайно не се случва. Няма драма. Патерсън просто живее, носейки се по реката от думи. Това е идеал.
Защо е така? Не знаем. Може би Патерсън е роден поет, а може би е станал такъв. Виждаме, че преди да бъде шофьор е бил морски пехотинец. Има снимка на шкафчето. Преживял ли е нещо страшно, направил ли е нещо ужасно? Не знаем.

Oчите на Адам Драйвър не са празни като очите на Бил Мъри в Broken Flowers 2005 (Прекършени цветя). На няколко пъти те почти се изпълват със сълзи, но в повечето време са замислени. Той говори малко, но не защото живее празен живот, а защото предпочита да слуша.

Хареса ми тихият хумор. Мисля, че всеки мъж, който е излизал с жена е Патерсън. Нещата, които му се случват са ми се случвали и на мен. Когато тя разпалено съобщава плановете си: Нека да танцуваме, да гостуваме, да пътуваме, да отидем да плуваме!!! А ти си… ОК и просто си седиш на едно място. Или когато е сготвила сурово пиле, но ти го изяждаш, защото я обичаш.

Съпругата му – Лаура, ми напомня на баба ми. Тя също пребоядисваше, разместваше, променяше. Лаура избира черно и бяло. Баба ми избираше различни цветове като червено и бяло, а веднъж зелено, черно и виолетово. Но боядисваше всичко – даже купичките, чинийките и чашите. Един път са на точки, после на райета, а следващият на вълни. Точно като в Paterson 2016.

Това е филм за артиста, за художника, за писателя, за поета. За хората, които правят света, чрез музика и съзерцание. Не всички хора са такива. И това е добре. Киното не би било интересно, ако всички филми бяха такива… също.
Мнението ми в едно изречение:
Прекрасен филм, който почти ви отказва в средата, но разцъфва малко след това.
One thought to “Патерсън”