Винаги има сърдити, когато се раздават награди. Тази година някои са недоволни, че Silence 2016 (Тишина) не е номиниран за Оскар в категория Най-добър филм. Други протестират за Sully 2016 (Съли). Трети настояват за Deadpool 2016 (Дедпул).
Аз се сърдя за едно. Аз се сърдя за нея.
Тя се казва Ребека Хол и изнася майстроски клас в Christine 2016 (Кристин), един от незабелязаните филми на миналата година. Той е по истинската история на Кристин Чъбък, репортет и ТВ водещ, която се самоубива в ефир. Последното може да ви отблъсне. Нека да потвърдя – филмът е депресивен и без happy end. Но да не искате да го гледате, защото знаете какво ще стане е… като да не искате да гледате филм за Титаник или Кенеди, или Исус, защото знаете какво ще стане.
Christine 2016 има своите проблеми – особено с темпото. Благодарение на отличната работа на дизайнерите по костюмите и декорите, осветителите, операторите и режисьора филмът улавя духа на 70-те години на 20 век.
Всичко е направено от избелял, увехнал и препран полиестер. Атмоферата е кафява – дори, когато е цветна, евтина – сякаш втора ръка. Тежко изживяване, но изиграно безупречно.
Последните години наблюдаваме завръщане на актьорска игра, която използва micro expressions – малки изражения, които могат да променят сцената по голям начин.
Подобни реакции са почти неуловими, продължават около секунда или по-малко. Актьорът може да повдигне вежда, да сведе очи, да погледне извън кадър, да трепне, а зениците му да се разширят – нещо, което „може“ да прави Сърша Ронан.
Техниката не е нова, царица е Беатрис Стрейт. Силата на подобна игра е в деликатността, която днес е отстъпила на бомбастични изпълнения. Актьори, които бурно жестикулират, крещят, заекват, разчитат на някакъв тик или странност, на пластове грим и перуки.
Актьорското майсторство изисква повече – от това да си правилните килограми или да имаш правилния нос, дори когато той е крив. Да кажеш точната фраза с точната интонация. Добрите актьори не се опитват да контролират тези неща, те се сливат с героя си. Тялото само се грижи за всичко останало, когато се случи. Тонусът на мускулите, импулсите на лицето, мислите в очите – всичко тече като вода.
Кейси Афлек има черен колан в подобни неща. Често обвиняван, че играе една и съща роля, той го прави все по-добре всеки път. Изпълнението му в Manchester by the Sea 2016 (Манчестър до морето) е брилянтно и носи заслужена Оскар номинация за него и целия филм. Ситуационна драма, която е модел за естествена, „истинска“ игра, която е недостижима за повечето актьори.
Същото постига и Ребека Хол. Тя се потапя в характера. Костюмът й е душата на героинята. Кристин е симпатична и едновременно с това затъва пред очите ни. Амбиция, отчаяние, страх, паника, любов, болка и надежда прекосяват лицето й.
Тялото й е неловко, непохватно, неудобно, но в моменти изригва и стъписва в опит да се откъсне само от себе си.
Ребека използва гласа си, малки жестове и бързи мимики. В една от сцените, която запомних, тя влиза в къща. Нещо банално и незначително. Актрисата е отвън, а камерата е вътре. Докато влиза, а вратата се затваря под носа й, тя поглежда обратно навън – за 1/15 от секундата. Тя иска да е тук, но и да не е.
Трябва да похваля Мария Дизия, Майкъл К. Хол и отличникът Трейси Летс, които партнират на Хол професионално.
Трудно ми е да приема, че маниерната клоунада, която изнася Мерил Стрийп бе оценена по-високо от нещо, което има безупречни достойнства. Апропо, повечето критици и журналисти също са неприятно изненадани, но ги е страх да го изразят. Не се посяга на „икона“ с (вече) 20 номинации за Оскар.
Ребека Хол е самородното злато, което повечето зрители за съжаление не откриха.
Свързани публикации:
Друга достойна изява, която гледах миналата година бе тази на Криша Феърчайлд в
One thought to “Тази година най-добрата актриса няма да получи Оскар”