Този филм би уплашил Алфред Хичкок, защото е 5 часа и 17 минути.
Happy Hour 2015 проследява живота на четири 37-годишни жени от средната класа в Япония. Филмът демонстрира необикновената сила на обикновеното. Японският начин на разказване, за който сюжетът е западна измислица. Животът просто тече.
Рюсуке Хамагучи използва четири актриси-аматьори, за да нарисува портрет на едно женско приятелство.
Акари е пряма, прецизна медицинска сестра, която е разведена, защото мъжът й е изневерил. Поради тази травма, тя копнее яснота и прозрачност, търси абсолютната истина. Убедена е, че хората са неискрени.
Сакурако е типична домакиня с типичен съпруг – бюрократ, който мълчаливо присъства в отсъствието си. Почти толкова дистанциран е и синът им – гимназист.
Фуми е красива, работеща съпруга, която харесва изкуството, а мъжът и е смотан интелектуалец.
Джун е свързващото звено между трите. Тя е била приятелка с всяка една поотделно, преди да ги запознае. Джун е безработна, но омъжена за биолог, бракът е без деца.
Заглавието на филма и плакатът създават впечатление, че това ще е позитивен „женски филм“. Комедия-драма, която може да е написана от Делия Ефрон и режисирана от сестра й – Нора.
Филм за силата на жените, тъпотата на мъжете, изненадите на живота. И надеждата, че когато сме заедно – в едно искрено приятелство, ще се справим с тях. Защото сме жени и сме силни, и сме супер. Е, това не е такъв филм.
Хамагучи използва първите 2 часа, за да ни подведе. Първо ни кара да харесаме всяка от героините. Да й влезем в положението, да застанем в ъгъла й. Да се настроим срещу патриархалния мъж, който третира съпругата си като дете. Социопатът, който не иска деца. Смотльото, който мънка пред красивата си и горда съпруга.
Това се случва и със самите героини, когато Джун им признава, че иска развод, защото е изневерила на мъжа си. Има майсторска сцена в съдебната зала, в която една по една приятелките сядат зад гърба на Джун в знак на подкрепа.
До този момент, а и малко след него, мъжът на Джун е безгласен, на без фокус, сниман в сянка или мрак. В съдебната зала, той е тих, говори – чрез адвоката си. Мразим го. Оправдаваме Джун и борбата й за независимост.
Ето, идва и обратът. Джун не е това, което си мислим. Разбираме, че там, където има усмивки се крие тъга. Там, където има искреност се таи двуличие.
Иронично, това не е щастлив филм. Това са четири постоянно нещастни жени. Героини, разяждани от чувство за незадоволеност, движени от чист егоизъм. Жени, които са загубили способността да обичат. Защо е така?
Happy hour или Щастлив час е изобретение на английските кръчми. Промоционална техника за повече продадена бира. Две за цената на една. В Япония happy hour означава не само времето за напиване с приятели и колеги, но и време за комуникация. Времето, когато можеш да си открит и истински.
В Happy Hour 2015 има половинчасова сцена, в която героините присъстват на уъркшоп или ню ейдж кръжок. В него инструкторът обяснява и демонстрира, че сме загубили способността да комуникираме. Да намерим баланс между нас и човекът отсреща, който също има чувства, страхове, стомах, който къркори.
Happy Hour 2015 e пълен с прекрасни, интимни кадри, както и с няколко наистина потресаващи. Целта му не е да заклеймява, дамгосва или започва социални войни. Целта е да намери баланс.
Свързани публикации: