Спомням си приливът на щастие и тестостерон, когато за първи път спечелих игра на покер. Скоро след това разбрах, че освен късмет покерът изисква и умения.
Марк Твен, Бертолт Брехт и Джон Ъпдайк пишат за покер. Иън Флеминг превръща играта в едно от оръжията на Джеймс Бонд. А според Леви Ашер покерът е за всеки писател, защото подобно на писането е триумф на въображението и характера.
Писателят Арън Соркин решава да напише филм за Моли Блум, принцесата на покера. И дори да режисира – за първи път.
Molly’s Game 2017 (Принцесата на покера) е базиран на автобиографичната книга със същото име.
Моли е бивша олимпийска състезателка по ски, която след тежка контузия попада в света на покера за големи момчета. В потайния свят на хазарта, тя среща холивудски звезди, спортни величия, бизнес магнати и обикновени мафиоти. А скоро след това се среща и с агентите на ФБР.
Не харесвам Арън Соркин
Има излъчването на ТВ интелектуалец, който не бих поканил на вечеря.
Мненията му – поне тези, които съм чел, са пълни с паник атаки, свръхдраматизъм, суета, самодоволство, самоуверено-снизходително пренебрежение към аудиторията и типичното – особено за европейската художествена интелигенция, хленчене, циврене и скимтене колко прости са всички и колко умни сме ние.
Реалността доказва, че нито другите са толкова прости, нито ние толкова умни. Едно е сигурно. Човекът може да пише. Може би не оригинални, криволичещи, изненадващи истории, но е майстор на диалозите.
Героите му са разговорливи, сладкодумни, красноречиви. Те спорят, крещят и викат. Пазарят се, упорстват, заплашват и апелират, контестират, денонсират, бламират.
Причината е, че имат силно собствено мнение, което произтича от яркия им характер. Съберете поне два ярки характера – ето ви драма.
Харесвам Моли Блум, а не би трябвало – тя е дрогирана престъпница
Джесика Частейн, Идрис Елба и даже Кевин Костнър са инжектирани с ударни дози диалог.
Филмът е оргия от думи. Типична, мелодична Соркин скороговорка. И това радва. Дори, когато се стига до границата на реалистичното – нормалните хора не говорят толкова поетично, ритмично, саркастично и метрично. Истинската Моли също.
Джесика Частейн е прекрасна. Щедра на думи и деколте, тя прави една от най-добрите си роли. Компанията й ми харесва.
Покажи го, не го казвай
Е правило в писането и режисирането на филми. Колкото повече разказвач използвате, толкова по-лош режисьор сте. Звучи логично.
Тогава защо има толкова добри филми, в които има много разказване?
Важно е какво е разказването. Информационното разказване ни съобщава неща, които сценаристът, режисьорът и актьорите не могат да драматизират, поради некадърността си. Например вместо да видим и почувстваме страх, ние чуваме мислите на героя: „Страх ме е. Много ме е страх.“ Savages 2012 (Диваци), на Оливър Стоун е пример за лош сценарий, режисура и актьорска игра, които се давят в информационно разказване от първо лице.
Контрастното разказване допълва, подчертава, обогатява или стои в контрапункт на това, което виждаме. Монологът Choose Life от Trainspotting 1994 (Трейнспотинг) е увличащ увод и пример за отлично използван разказвач.
Най-добрият разказвач в киното е камерата
В Molly’s Game 2017 има доста разказване от първо лице. Нормално, то е характерно за автобиографии и филм ноар. В повечето случаи е на място, но в някои прелива чашата.
Арън Соркин тепърва се учи и предпочита да избере познатото и да ни затрупа с думи. Другият голям проблем е, че историята е твърде постна за 140 минути, всичко може да приключи за 90.
Мнението ми в едно изречение
Ако филмът е ръка, то не е роял флъш, но не е и пълен блъф.
One thought to “Играта на Моли”