Филми, които са движени от диалога

Как си говорят хората?

Говорят си ужасно. Говорят си с клишета. Надвикват се. Прекъсват се. Смущават се. Заекват. Запъват. Ъ-кат и пелтечат. Дърдорят. Дрънкат. Празнословят. Премълчават. Скачат от тема в тема. Говорят безцелно, безсмислено и безинтересно. Но такъв е и животът.

Затова добрата литература и доброто кино не се опитват да фотокопират живота, а създават привидна, но подобрена имитация.

Днешната класация не е посветена на най-добрите диалози. Aко беше, щеше да е пълна с филми на братята Маркс, Уди Алън, Шейн Блек, Дейвид Мамет, Арън Соркин, Мартин Макдона и Тарантино.

Избрахме филми – повечето позабравени, които биха изчезнали без диалога. Те са построени „посредством речта“ – какъвто е и гръцкият корен на думата.

12 Angry Men 1957 (Дванадесет разгневени мъже)

Опитваме се да не повтаряме, когато правим класации, но правим изключение за Сидни Лъмет.

Филмът често се споменава от съдии и адвокати, като вдъхновението да изберат правото за професия. Най-използваният филмов пример в американските бизнес училища, защото илюстрира динамиката на екипната работа и управлението на конфликти. А също е един от най-адаптираните. Има немска, японска, китайска, индийска и руска версия на Никита Михалков.

Останалите съдебни драми

12 Angry Men 1957 драсва клечката на цял поджанр. Мъже и жени затворени в стая или зала, които се опитват да намерят истината, чрез силата на диалога.

Witness for the Prosecution 1957 – на Били Уайлдър, бе адаптиран през 2016 от BBC като минисериал с Тоби Джоунс. В тази категория попадат Anatomy of a Murder 1959 (Анатомия на едно убийство) на Ото Премингер и двете съдебни класики на Стенли Крамър – Inherit the Wind 1960 (Наследи вятъра) и Judgment at Nuremberg 1961 (Нюрнбергският процес).

Stalag 17 1953 (Лагер 17)

Заедно с The Bridge on the River Kwai 1957 (Мостът на река Куай) и The Great Escape 1963 (Голямото бягство) са светата троица на филмите за военнопленници.

Двама офицери правят смъртоносен опит да избягат от германски лагер. Сред останалите затворниците възниква подозрението, че в групата има предател.

Who’s Afraid of Virginia Woolf? 1966 (Кой се страхува от Вирджиния Улф?)

Елизабет Тейлър и Ричард Бъртън са торнадо от илюзии и омраза, което печели 5 награди Оскар и още 8 номинации.

Всеки кандидат актьор трябва да го гледа, както и всеки сценарист.

Sleuth 1972 (Копой)

Лорънс Оливие и Майкъл Кейн са златна двойка в последния филм на Джоузеф Манкевич, по пиеса и сценарий на Антъни Шафър.

Известен писател кани любовника на жена си на гости, за да обсъдят ситуацията и решат проблема. Римейкът от 2007 – с Майкъл Кейн и Джуд Лоу, бледнее. Режисьор е Кенет Брана, а сценарият е пренаписан от Харолд Пинтър.

Murder on the Orient Express 1974 (Убийство в Ориент Експрес)

Тази филмова екранизация по едноименния роман на Агата Кристи е любимата ми – все още. Сидни Лъмет затваря в няколко купета легендарна група актьори, които класно режисира.

Версията от 2017 – отново копие на Кенет Брана, е раздвижена и дизайнерски пипната, но е лишена от енергия.

My Dinner with Andre 1981 (Моята вечеря с Андре)

Луи Мал заснема този двучасов диалог и филмов експеримент, който за щастие е успешен. Филм необичаен и неподлежащ на римейк, особено днес.

Всичко изглежда истинско и лесно, но не е. За да се лее – толкова естествено, диалогът отнема година работа, репетиции и редакции. Написан и изигран е от двамата актьори – Андре Грегъри и Уолъс Шон. Един романтик среща класик и…

The Breakfast Club 1985 (Клуб Закуска)

Петима гимназисти – Принцесата, Хулиганът, Атлетът, Зубърът и Кукото, са наказани да прекарат цяла събота заедно, арестувани в училищната библиотека. Серия от разговори какво е да си пубер през 80-те, а и всяко друго десетилетие.

The Breakfast Club 1985 е аналог на българския Вчера 1987, юношески филм, който дефинира цяло поколение. Така, както Иван Андонов използва „Кълна се“ на Щурците, Джон Хюз избира Don’t You на Simple Minds.

Rosencrantz & Guildenstern Are Dead 1990 (Розенкранц и Гилденстерн са мъртви)

Е трагикомедия и словесен пинг-понг от Том Стопард.

Дори има сцена точно с това – вербална игра на тенис, между Гари Олдман и Тим Рот.

Mindwalk 1990 (Интелектуална разходка)

Политик, поет и физик влизат във френски замък. Звучи като виц, но е филм. И много, многo… много дълъг разговор. Политика, екология, религия, философия, феминизъм, лява и зелена пропаганда, и какво ли още не.

Има две слаби звена. Едното е Лив Улман, която е толкова правдоподобен физик, колкото Никол Кидман в The Peacemaker 1997 (Миротворецът). Другото е интелектуалната маструбация, типична за европейските кинодейци. Но хей, синопсисът е в заглавието.

Slacker 1990 (Кръшкач)

Мислехме си за Slacker 1990 на Ричард Линклейтър, когато обмисляхме първоначалната идея за днешната класация. А първоначалната идея бе: Филми без сюжет.

Камерата върви по улиците на Остин, Тексас и захапва случайно преминаващи образи. Следва ги – за няколко минути диалог, и ги оставя, за да захапе нови. Идеята е екстравагантна, а филмът е повратна точка за независимото кино на 90-те. Slacker 1990 бързо губи енергия – поне за мен. Става репетативно и позьорско изживяване.

Before Sunrise 1995 (Преди залез) / Tape 2001 (Лента)

Абсолютно не съм фен на Ричард Линклейтър – не бих искал да имам такъв приятел, но той наистина има оригинални идеи и обича да прави филми, които са движени от диалога.

Бърборенето, а би трябвало да е влюбването, е в центъра и на Before Sunrise 1995, който Линклейтър превръща в трилогия.

Идеята зад Tape 2001 пак е силна и семпла – 3-ма души в мотелска стая, които говорят за дните си в гимназията и страшна тайна, която ги обединява.

Clerks 1994 (Продавачи)

Кевин Смит също не е добър режисьор. Цитирам по памет: „Всичките ми филми са: статична камера и двама души си говорят пред нея.“ Но е гениален на диалози.

Смит си спомня: „Гледах Slacker 1990 на Ричард Линклейтър, по случай 21-я ми рожден ден. Това беше моментът, когато всичко ми се стори възможно. Този човек ми даде надежда. Това е филмът, който ме накара да си размърдам задника, запали огън в мен, накара ме да си помисля „Ей, може да стана режисьор“.”

Смит е един от многото зрители, които през 90-те започват да вярват, че могат да направят собствен филм. Подобна е историята и на Куентин Тарантино, Спайк Джоунзи, Робърт Родригес.

A Pure Formality 1994 (Чиста формалност)

Джузепе Торнаторе написва и заснема безупречен психологически трилър.

Известен писател е обвинен в убийство, а полицейският инспектор се опитва да намери истината, чрез серия от разпити.

Smoke 1995 (Дим)

Един от любимите ми 90-тарски филми. Уейн Уанг и Пол Остър улавят духа на Бруклин, и духа на хората.

Това е филмов хуманизъм. Няма грам превзетост или чупене на екзистенциални стойки. Мъже и жени пушат цигари, а понякога пури и си говорят за живота. Ако Линклейтър се опитва да бъде филмов Джеймс Джойс, Уанг и Остър правят филм в стил Достоевски. Някой, който разбира, че си човек и те приема с потната ти тениска, мъката, страховете и греховете ти. И накрая дори ти прощава.

Swingers 1996 (Суингърс)

Не е дебют, но е пробив за Дъг Лиман. Сценарист и в главната роля е друг бъдещ режисьор – Джон Фавро.

Сценарият е автобиографичен. Винс Вон и Рон Ливингстън играят себе си – истинските приятели на Фавро. Много от диалозите са цитати от „живия живот“, а някои от сцените – като тези от партита и купони, са документални, защото продукцията няма пари за статисти. Това е една от малкото американски комедии, която е смешна в повече от една сцена.

Birdman 2014 (Бърдмен)

Ако махнем чудесно написания скорострелен диалог…

…ще останат хора, които влизат и излизат в стаи и коридори.

Fences 2016 (Прегради)

Дензъл е скала, а Виола Дейвис е природна стихия, която отнася скалата в този майсторски изигран кино-театър.

Филмът е по едноименната пиеса на двойният носител на Пулицър Аугуст Уилсън. Не предлага кинематографична вещина, но сплавта от драма и емоция е огненочервена.

Филмите на Джим Джармуш

Те са дълги кадри, неореализъм, Бекет, Озу и Нода.

Самота, бедност, аутсайдери и случки от периферията на живота.

Езотерично изследване на мястото и хората в него.

Кафе, цигари, хубава музика и думи.

Свързани публикации:

12 страхотни филма, развиващи се в реално време
Най-добрите сценаристи в историята на киното
Писмо на Дейвид Мамет до сценаристите
Играта на Моли
Любезно за пичовете
Патерсън