Завистта е желанието да имаш това, което някой друг има. Ревността е страхът да загубиш това, което вече имаш. Колкото по-несигурни сте за себе си, толкова по-ревниви сте. Колкото по-ревниви сте, толкова повече гняв, тъга и отвращение ще изпитвате. И трите героини в този филм повръщат.
The Favourite 2018 (Фаворитката) е последният филм на Йоргос Лантимос. За пореден път режисьорът изгражда ексцентричен, граничещ с абсурда свят, който се командва от Оливия Колман, Рейчъл Вайс и Ема Стоун.
Кралица Анна
Е последният монарх от династията Стюарт. Тя не оставя пряк наследник, въпреки че забременява 17 пъти. Анна е плаха, нерешителна, лабилна. Поразена е от множество заболявания, сред които мъчителна подагра – „болестта на кралете“. Тя е кралица на затворен свят от самота и болка. Забавленията й са играта на карти и зайците, които нарича деца. Самосъжалението й е в настървеното тъпчене с десерти.
Лейди Сара Чърчил, херцогиня Марлборо
E gatekeeper, преди думата да значи това, което значи днес. Тя е първа придворна дама, секретар, говорител, приятелка, а във филма и любовница на кралицата. Портиер към нейните покои, пазител на тайните, покровител на мислите, сив кардинал на държавата. Сара е дейна, контролираща, жестока. Тя е действителен прародител на друг известен Чърчил – Уинстън.
Абигейл, баронеса Машъм
Е братовчедка на Сара, която – като повечето братовчеди, цъфва в двореца, за да помоли за работа. Мотивирана от своя глад и с помощта на чар и лукавство, тя започва да се катери от приземията на прислугата към високите етажи на властта.
Сюжетът е близък до класиката All About Eve 1950 (Всичко за Ева) на Джоузеф Манкевич. Протежето бавно, но сигурно измества своя покровител.
Атмосферата напомня Love & Friendship 2016 (Любов и приятелство) на Уит Стилман. Прическите, перуките и костюмите са исторически, но диалогът е модерен, с вкус на фарс и черна комедия.
Но не комедията е основното предимство на The Favourite 2018, а моментите на слабост и трагична загуба на надежда. Моментите, в които виждаме уязвимостта и безсилието на героите. Моментите, в които триото блести.
Кралският двор е скъпа метафора за крехката екосистема от връзки и контакти, слухове, и подмятания, самота, сексуална незадоволеност, и пасивно-агресивни размени в името на по-добър статус, която наричаме живот.
Дистанцията между нас и другите е предадена, дори чрез типографията. Между буквите има интервали и отстояния, сякаш те бягат една от друга или се отблъскват като едноименните полюси на магнит.
Кой ви е приятел, кой не е? Кой ви обича? Кой ви мами? Кой ви манипулира? Лантимос повтаря въпрос от The Lobster 2015 (Омарът) – какво е истинска любов? Там любовта ослепяваше буквално. Тук тя избира комплиментите, пред истината, ласкателството, пред доверието.
Защо може да не фаворизирате историята на фаворитката?
Странният fisheye обектив на камерата може да ви обърка. Звуците в някои от сцените може да ви подразнят. Темпото и пълната историческа фалшификация също. Личният ми проблем е финалът, той просто увисва, сякаш бюджетът е свършил точно тогава.
Мнението ми в едно изречение:
Три прекрасни роли в един не толкова прекрасен филм.
Няма почти никаква историческа фалшификация, събитията са доста точно представени, има много историци, които смятат, че Сара и Ан са били любовнции, да, не е доказано, но много други неща в историята не са.
А финалът е перфектен, според мен не сте го разбрали… Финалът показва, че Абигейл реално загуби, Ан си даде сметка, че не е добър и честен човек, и в момента е домашен любимец точно като зайците, защото съдбата и зависи от Ан. А Ан е още по-самотна и нещастна, така на едната и останаха само зайците, а другата се превърна в заек, затова образите на Ан, Абигейл и зайците се сляха. За сметка на това, Сара е истинският победител, тя остана богата и властна, мести се в Германия, но четири години по-късно се връща в Англия, новият крал и връща всички титли и земи, като дори получава замъка, който Ан и подари. В същия замък израства Унстън Чърчил два века по-късно.
Филмът е 10 от 10, заслужава всички награди, надявам че седемте награди БАФТА са само началото и че ще вземе много Оскари.
Уверявам, че краят ни е ясен 🙂 кинематографичното му поднасяне обаче е недостатъчно и остава (според мен) неразбран за повечето зрители, защото смисълът на метафората бива сменен.
В началото 17-те заека са сантиментален символ на загубените деца от кралицата. В края, когато са суперимпоузнати, символизират съдбата на Абигейл – домашен любимец. Исках да се случи нещо окончателно, завършващо-запомнящо се.
SPOILER ALERT!
Когато Абигейл смята, че е победила Сара, последната й каза нещо от типа: „Наистина ли си мислиш, че си спечелил? О, мила моя, играем различни игри „.
Играта, която Сара печели е да се измъкне от двореца, който вече е затвор. Тя остава със съпруга си и несметните му богатства. Писмото, което пише до кралицата всъщност е писмо до Абигейл. Сара знае, че Абигейл чете писмата на кралицата. Това остава също неразбрано.
Харесвам / разбирам останалите елементи – камера и музика, но забелязах, че публиката реагираше негативно на тях. Например fisheye обективът цели да покаже, че това е затворен свят, нереален, фантасмагория… etc.
“The Lobster” си остава по-любимият ми филм на Лантимос 🙂